Майк Лосон - Рискове на играта

— Има ли законопроект, от който някой ще спечели една камара пари, толкова много, че да си струва да използва половин милион, за да натопи Моли?

Уолас се изсмя.

— Демарко, винаги има проектозакон, който ще донесе на някого една камара пари или ще струва на някого една камара пари. Не е зле да обръщаш внимание какво правят онези типове в голямата зала долу всеки ден.

— Да, но хрумва ли ти нещо конкретно?

— Хрумват ми двайсет конкретни неща. Много са законите, свързани с големи пари, но по-важното е, че броят на хората, които стоят зад тези закони, е почти безкраен. Може да бъде всеки изпълнителен директор в Америка, всеки милионер, който иска да стане милиардер, всяка от хиляда групи със специални интереси.

— Хайде, Пери, помогни ми. Кой е достатъчно богат и мрази Махоуни дотолкова, че да направи подобно нещо? Кой го мрази дотам, че да използва дъщеря му, за да му отмъсти?

— Кой го мрази… — Дребните очички на Пери Уолас изведнъж се ококориха и на широкото му лице се изписа потрес. — Боже, Джо, мисля, че се досещам кой е!

— Така ли?

— Да. Само че не е един човек, а голяма група, всъщност банда.

— Банда ли? Каква банда? Как се казва?

— Казват се републиканци, кретен такъв.

— Пат, обажда се Тед Алън.

— Какво искаш? — сдържано попита Макгрудър.

— Да ти се извиня за начина, по който ти говорих онзи ден, когато дойде в казиното. Знам, че просто си вършеше работата.

Макгрудър не отговори. Само си седеше и хриптеше по телефона. Колко дълго може да живее човек в неговото състояние? — зачуди се Тед.

— Както и да е, това не е основната причина да ти се обадя. Помниш ли, че докато беше тук, Грег ти обясни, че сме изгубили пари заради един камион с риба?

— Да, почти петдесет хиляди — отговори Макгрудър.

— Точно така. Марко Донатели съсипа цял камион с морски деликатеси, предимно омари и раци, който бяхме купили. Много пъти сме пазарували от него и никога досега не сме имали проблеми, обаче този път хладилната система на камиона се повредила и пратката се развалила. Разбира се, Донатели ни върна парите, обаче през следващата седмица се налагаше да купувам риба на дребно, за да зареждаме ресторантите. Което, както ти казахме онзи ден, се отрази на баланса с почти петдесет хиляди.

— Защо пак ми го обясняваш, Тед? Да не смяташ сега да променяш историята?

— Повтарям ти го, защото току-що научих, че шофьорът, който Донатели използвал, си е купил нов пикап. Май Донатели ни е излъгал за развалената риба, продал я е на друг и е задържал парите. Осведомявам те, защото ще поръчам на Гюс да се погрижи за този тип.

Тед отново чу тежкото дишане на Макгрудър по телефона — звучеше като парните ютии, които се използват в китайските перални.

— Искам Делрей да отиде с Гюс — каза той накрая.

— А, няма нужда. Гюс и бездруго е в Портсмут, пък и не му трябва помощ.

— Не те моля, Тед, нареждам ти. Делрей ще придружи твоето момче.

Тед затвори телефона и се усмихна.

— Кей Кайзър е маниачка — заяви Сойър.

Ранди Сойър работеше за КЦКФБ и Демарко знаеше, че щом той обсъжда актуално разследване, особено разследване с политически подтекст, очевидно Махоуни или е поискал отплата за огромна услуга, която му е направил някога, или здравата е притиснал някого. Или пък не. Може Сойър сам да беше предложил да помогне, защото беше от амбициозните държавни чиновници, които искат да се превърнат от безименни бюрократи в кандидат-президенти.

Така беше във Вашингтон — мотивите бяха безкрайни и почти винаги себични.

Сойър осведоми Демарко, че е заместник-комисар в правния отдел на КЦКФБ, което означаваше, че стои по-високо в йерархията от Кей Кайзър. Беше нисък бузест тип на четирийсет и няколко, със силно изразена дълбока захапка и неспокойни кафяви очи, които непрекъснато се озъртаха дали някой не ги наблюдава. Заради щръкналите напред зъби Демарко го оприличи на уплашена катерица.

Намираха се в националното гробище „Арлингтън“ и крачеха между наглед безкрайните редици от бели надгробни плочи. Срещнаха се тук, защото Сойър се прибираше с метрото от Вашингтон до дома си във Фолс Чърч, Вирджиния, и помоли Демарко да се видят на спирката на гробището. Не искаше да се срещат във Вашингтон — все едно беше някоя знаменитост, а не държавен писарушка.

Затова крачеха между гробовете. Редник Харлан Джонсън (1899–1918), ефрейтор Елджин Монтгомъри (1948–1971), сержант Марлон О’Мали (1924–1944). Демарко забеляза, че О’Мали е починал на 6 юни 1944 г. В деня на десанта в Нормандия? На надгробната плоча не пишеше. От нея ставаше ясно само, че О’Мали е живял едва двайсет години. Демарко винаги бе намирал гробището за красиво и въздействащо, а също и за огромно и сурово напомняне за цената на свободата.