Майк Лосон - Рискове на играта

— Чуваш ли ме? — попита Гюс, защото току-що беше забелязал, че Глийсън носи накрайници на слухово апаратче в двете си уши. Може пък наистина да заслужаваше обезщетението, което му беше платила държавата.

Глийсън кимна, защото още не можеше да говори.

— Добре. Преди няколко седмици е трябвало да откараш в Атлантик Сити един камион с риба, който Марко Донатели откраднал от „Лигъл Сийфудс“.

— Така е — потвърди Глийсън.

Гюс размаха пръст.

— Не, не, чуй ме. Трябва да си оправиш историята. Както ти казах, трябвало е да откараш рибата, но не си успял. Казал си на купувача от казиното, че системата за охлаждане на камиона се е скапала, и той бил достатъчно тъп да ти повярва. Обаче после знаеш ли какво станало, мамка му? Пред къщата ти се появил чисто нов форд, а лодката ти се сдобила с нов двигател.

— Не разбирам какви ги дрънкаш — възрази Глийсън. Наистина закарах рибата.

Гюс постави ръка на рамото му.

— Том, не ми се ще пак да те удрям. Имаш дебела малка внучка. Тя всеки ден се прибира от училище с автобуса, който я оставя на две пресечки от къщата на дъщеря ти. Искам да ти кажа, че ако не си коригираш историята, двама колумбийци — а те са зверове, Том — ще отвлекат детето и… Е, не се налага да ти обяснявам, нали? Чувал си какво правят тези типове — продават момиченцата на разни извратеняци, снимат ги в порнофилми. Направо ми се гади. Сега ще започна отначало, за да съм сигурен, че си разбрал.

Демарко почука на рамката на вратата на един кабинет, в който имаше издраскано дървено бюро и зад него тапициран с кожа черен стол с висока облегалка, четири сиви метални шкафчета и два дървени стола за посетителите. Върху всяка равна повърхност в стаята бяха натрупани листове, включително върху шкафчетата, на пода и върху двата стола за посетители. До телефона имаше купчинка от най-малко трийсет розови бележки със съобщения, оставени по телефона.

Зад бюрото седеше Пери Уолас — дебелак с тройна брадичка и малки лукави очи. Косата му беше обръсната ниско от двете страни, но на темето беше оставена дълга и изглеждаше така, все едно някой е залепил за големия му объл череп кожа на воден плъх. Беше толкова приятна гледка, колкото и размазана на шосето жертва от катастрофа. Обаче беше може би най-умният човек, когото Демарко познаваше, и определено най-трудолюбивият.

Пери Уолас беше началник на кабинета на Джон Махоуни.

Изработването на закони изисква работа, много работа, а Махоуни не беше трудолюбив човек. Пери Уолас вършеше всичко. Докато Махоуни изнасяше речи и позираше за снимка с бойскаути и ветерани, Пери управляваше служителите на Махоуни и ръководеше кампаниите по преизбирането му. Изчиташе всяка дума в дебелите законопроекти, които минаваха през Камарата, за да надуши скритите в тях глупости, и пресмяташе, за да провери кое колко ще струва. Не само превиваше гръб до малките часове заради Махоуни, а и бе в течение на всичко . Познаваше закона и знаеше как се изчислява държавният бюджет, владееше правилата за работа на Конгреса, които бяха по-трудни за разбиране от Свитъците от Мъртво море. И най-важното, познаваше всеки политик от Демократическата партия в Америка и знаеше как да го използва, за да прокара програмата на Махоуни, каквато и да беше тя.

Реакцията на Уолас към теорията на Демарко — че някой се възползва от проблемите на Моли със закона, за да навреди на Махоуни — гласеше:

— Не го виждам така. Дори да я осъдят, голяма работа. Всеки има деца и понякога децата вършат глупости. Рейтингът на Махоуни няма да падне дори с два пункта, ако тя влезе в затвора. Пък ако покажат как Мери Пат плаче, докато отвеждат Моли в затвора, рейтингът му сигурно ще се качи с два пункта.

Уолас имаше предвид рейтинга на Махоуни според статистическите проучвания, които той поръчваше преди всяко важно решение, за да провери доколко популярно или непопулярно ще е то.

— Добре де, ами ако някой отиде при Махоуни и му каже: „Имам доказателства, които ще оневинят Моли, но ще ги дам на адвокатите й, ако ти накараш демократите да гласуват както аз искам по еди-кой си въпрос“? Не мислиш ли, че Махоуни ще гласува както му наредят, за да не се стига дотам дъщеря му да влезе в затвора.

— Може би — съгласи се Уолас.

— Може би ли? — избухна Демарко. — Със сигурност. Никога няма да допусне дъщеря му да влезе в затвора за престъпление, което не е извършила.

Пък дори да го е извършила.

— Добре де, може би няма. И какво от това? — попита Уолас.