Майк Лосон - Рискове на играта

— Не знам — отговори Кайзър и за миг позагуби част от самоувереността си. — И не ме интересува. Половин милион долара са били депозирани в новата й разплащателна сметка и с тези пари тя е купила акциите.

— А кой е внесъл сумата?

— Съучастниците й.

— Какви съучастници?

Кайзър подмина въпроса му — много я биваше в това.

— В неин интерес е незабавно да разкрие кои са тези хора. Така ще намали присъдата си.

Явно Кайзър смяташе, че Моли има съучастници, но не знаеше кои са те.

— Обещавате ли да й осигурите имунитет, ако ви съдейства? — попита Демарко.

— Главният прокурор няма да й даде имунитет. Лично ще се погрижа да не се стига дотам. В най-добрия случай може да очаква по-малка присъда.

Демарко реши, че Кайзър по-скоро ще се самозапали, отколкото да прояви снизхождение към Моли.

— Някой разговарял ли е вече с нея?

— Господин Махоуни й се обади, докато ви чакахме да дойдете. Адвокатите й също са уведомени.

Кайзър се надигна от стола си. Демарко също се изправи. Беше по-висока от него най-малко с пет сантиметра.

— Тръгвам си — заяви тя с тон, който изключваше всякакви спорове.

Шефът й може и да я беше принудил да целува задника на Махоуни, обаче Демарко не беше Махоуни. Кей Кайзър излезе през вратата, без да се сбогува, изпънала сковано гръб като дъска.

Същински Жавер, помисли си Демарко, докато я проследяваше с поглед.

Беше гледал „Клетниците“ в Ню Йорк преди няколко години и точно на този герой му напомняше Кайзър: Жавер, френския инспектор, който безмилостно преследваше клетия Жан Валжан, задето е откраднал един хляб.

Бог да е на помощ на Моли Махоуни.

— Шофьорът се казва Глийсън — каза Гюс. — Добрата новина е, че Донатели не го харесва и го използва само когато някой от обичайните му превозвачи е зает с друго. Преди е работил в държавната корабостроителница в Китъри, но вече е пенсионер и си пилее парите за пиячка и лотарийни билети. Живее в някаква скапана барака и ако Донатели не му е възложил да свърши нещо, през повечето време се храни с риба и раци, без да се интересува кои от тях са законно уловени.

Тед тичаше на бягащата пътечка във фитнес центъра на казиното по шорти и маратонки. На шията си беше преметнал къса бяла кърпа. Тялото му лъщеше от пот и явно изглеждаше добре — току-що беше забелязал една жена открито да се зазяпва. Ако тя беше на двайсетина, а не по-скоро към четирийсетте, може би щеше да я покани да поседят заедно в джакузито след тренировка. Половината от жените, с които спеше, той срещаше в спортната зала.

Тед погледна към екранчето на уреда, за да се увери, че пулсът му е над сто и трийсет, после отмести очи към Гюс и го подкани:

— Давай по същество.

Тед беше сигурен, че думата „примат“ е измислена специално за Гюс Амато. Беше около четирийсетгодишен и не много висок — около един и седемдесет и пет, — но имаше широки гърди, внушителни рамене и силни ръце с огромни космати длани. Носът му беше широк, а тъмната му коса беше толкова ситно къдрава, че според Тед Гюс сигурно беше потомък на мавърски нашественик, който преди няколко века бе изпраскал някоя сицилианка. Носеше сив панталон и оранжева фланелка с якичка, срещу което Тед не възразяваше, обаче беше обут с бели каубойски ботуши от крокодилска кожа, а на лявото му ухо висеше обица колкото мъжка брачна халка. Ботушите и обицата беше започнал да носи неотдавна и Тед ги намираше за абсурдни.

— Миналата седмица — продължи Гюс — Глийсън си е купил чисто нов пикап. Е, почти нов, само на трийсет и две хиляди километра, и нов двигател за рибарската си лодка.

— Откъде е взел парите? От Донатели ли?

— Не, и това му е най-хубавото. Донатели ще бъде адски изненадан, че загубенякът неочаквано се е сдобил с ново возило.

— Тогава откъде? — Тед забеляза, че пулсът му се покачва, но това не се дължеше на тичането, а на факта, че както обикновено Гюс му лазеше по нервите.

Гюс се изсмя и отговори:

— Преди две години този безполезен тъпак подал иск за обезщетение поради инвалидност срещу корабостроителницата с твърдението, че работата там е увредила слуха му. А държавата, кой знае защо, решила да му предложи споразумение. Преди две седмици му изпратили чек за трийсет и осем хиляди долара.

Ето това вече предизвика усмивката на Тед.

— Още нещо?

— Аха. Глийсън има внучка, която води за риба, когато не е пиян и тя не е на училище.

— Идеално — каза Тед.

Както обясни Тед на Грег, трябваше му нещо, което за известно време да разсее Макгрудър, трябваше му и нещо, което да го убеди, че счетоводните книги на казиното не са подправени, както си въобразява той. Не се нуждаеше от много време, само от няколко дни, може би най-много седмица.