Майк Лосон - Вътрешно разследване

— По дяволите, Карл, ще му насиниш врата!

— Ама тоя дребосък е много як.

— Мамка му, два пъти колкото него си. Хвани го за косата, не за врата.

— А така — каза след малко Карл. — Започнаха да излизат мехурчета.

— Добре, задръж го малко. Не искам да стане като в онзи филм.

— Кой филм?

— Е, с онази, как се казваше, дето свари заека.

— А, да. Ама това какво…

— Накрая, не се ли сещаш? Когато Дъглас я натиква във ваната. Кучката пуска мехурчета, блещи се като за последно, а след пет минути изскача от водата и се опитва да го наръга.

— Тази част не я помня. Сещам се за заека, ама…

— О, за бога — сряза го Джими. — Просто му натискай главата.

— Взе ли му ключовете? — попита Карл.

— Взех ги — отвърна Джими. — Какво мислиш, че си подмятам?

Джими отвори вратата, която водеше към кухнята.

— Къде ли му е офисът, кабинетът или каквото е там? — Продължи напред, но се спря, когато чу вратата на хладилника да се отваря. — Какво правиш, по дяволите?

— Вземам си кола — каза Карл. — Жаден съм.

— Ти луд ли си, бе?

— С ръкавици съм. Какво толкова?

Джими просто поклати глава. Нямаше оправия с тоя Карл.

Две минути по-късно вече стояха пред сейфа. Беше закрит с картина, морски пейзаж.

— Защо винаги е зад някоя картина? — почуди се Карл. — Всеки първо там ще провери.

— Сложили са картина отгоре, защото ще изглежда зверски грозно, ако го оставят насред голата стена — каза Джими.

— Аха.

Джими завъртя механизма на сейфа.

— А как, по дяволите, Еди е успял да се добере до комбинацията? — продължаваше да пита Карл.

— Спомена нещо за ключаря, който обслужвал това приятелче.

Джими отвори вратата на сейфа. Вътре имаше няколко малки бележника с изпонадраскани корици и оръфани страници. Джими извади бележниците и ги метна в чантата си. Карл го беше подкачил, че приличала на педерастка чантичка, което донякъде си беше вярно, но по-добре така, отколкото да се разхожда с пазарска торба.

В дъното на сейфа имаше пачка банкноти, пристегнати с ластик. Джими ги разлисти. Може би около пет бона. Парите на нещастника за черни дни. Подаде банкнотите на Карл и отново погледна в сейфа. Единственото останало на дъното беше прозрачен найлонов класьор с малки джобчета, в които имаше монети. Джими нищо не разбираше от старинни монети, но предположи, че тези със сигурност имаха някаква стойност, иначе приятелчето нямаше да ги сложи в сейфа. Не ги докосна.

— Това е — каза той, но после забеляза нещо под класьора с монетите. Пъхна ръка и напипа флаш памет за компютър. — По дяволите — промърмори той, — за малко да я пропусна. — Пъхна флашката в чантата си. — Дай ми парите.

Карл му подаде банкнотите и Джими ги метна обратно в сейфа, затвори вратата и я заключи. Еди го беше предупредил да не вземат никакви пари или каквото и да било друго, освен онова, което им беше поръчал. И щом Еди така искаше…

— А сега да намерим лаптопа — каза Джими. — И ако има още от тия флаш щуротийки.

Карл допи колата, леко се оригна и прибра празната кутийка в чантата на Джими.

— Хайде! — каза той.

Махоуни се беше изтегнал близо до басейна под голям син плажен чадър. Месестата му дясна ръка беше обгърнала ледена чаша, съдържаща равни части водка и доматен сок. Между дебелите пръсти на лявата стискаше пура. Беше обут в бели бански с червени линии отстрани, а разкопчаната му хавайска риза на червени хибискуси отчасти покриваше широките гърди и солидния му корем. Гъстата му коса беше побеляла, краката му бяха бели, дебели и безкосмени, а големите му боси стъпала бяха бледи. Демарко си помисли, че прилича на кит, който се е натресъл на хавайско парти.

— Крайно време беше да дойдеш — изръмжа Махоуни.

Подобно оплакване си беше типично за Махоуни. Ей го на — лежи под чадъра, пийва си и не върши нищо, докато Демарко трябваше да пропътува над сто километра в натовареното движение, защото шефът му не беше пожелал да говорят по телефона. Или просто Махоуни отказваше да държи телефона, за да не си прекъсва пиенето и пушенето.

Махоуни така и не му предложи да седне и да си налее нещо за пиене. Нищо чудно подобно нарушение на етикета да се дължеше на пълното неведение на Махоуни относно човешките нужди на подчинените му, а може би Демарко изглеждаше недосегаем за дребни неразположения като обезводняване или топлинен удар. Предците на Демарко бяха италианци и чертите му отразяваха това негово наследство. Беше висок над метър и осемдесет, с широки плещи и силни ръце. Сресваше тъмната си коса плътно назад, а първите сивеещи кичури едва бяха започнали да се появяват около слепоочията му. Имаше красиво, но сурово лице и ако Франсис Форд Копола би обявил кастинг за статисти за „Кръстникът IV“, щеше да го вземе на мига.