Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Не знам — отвърна Финли. — Изглежда, сякаш несъзнателно е писал по салфетката — Тери все си драскаше нещо, — но не мисля, че щеше да го сложи в портфейла си, ако не е било важно. Вижте, единственото, което знам със сигурност, е, че не е паднал от проклетия каяк в десет часа вечерта.

— Старият Финли е добър човек — каза шерифът. — Харесвах го, докато беше в Конгреса, и все още го харесвам. Но за Тери греши. Нямаше нищо съмнително около смъртта му.

Шерифът на окръг Луиза беше над четирийсетгодишен, добре сложен и с приятен загар, а на шкафа зад бюрото му имаше негова снимка с момчешки бейзболен отбор. Две от децата стискаха големичка купа. Демарко се надяваше шерифът да е толкова добро ченге, колкото и треньор по бейзбол.

— Не открихме следи от борба — продължи шерифът. — Къщата му не е била обрана и със сигурност се е удавил. В езерото има някакъв вид водорасли, които са доста специфични, и съдебният лекар ги е открил в дробовете му.

— Не смятате ли, че е малко странно да се е разхождал с каяка в тъмното? — попита Демарко.

— Не е било толкова тъмно. Имало е пълнолуние онази нощ, а и другите къщи около езерото са осигурили още светлина. Все пак има нещо, което не казахме на господин Финли.

— Какво по-точно?

— Нивото на алкохол в кръвта на Тери е било 1,8 промила, когато е настъпила смъртта. Смятаме, че е ударил няколко питиета след работа, прибрал се е подпийнал и е решил да си направи малка разходка на лунна светлина. Пияните губят преценка. Координацията и чувството им за равновесие също не са особено добри. Някога качвали ли сте се в каяк, господин Демарко?

— Не. На кану — да, но не и на каяк.

— Е, някой път трябва да пробвате. Опитвам се да кажа, че най-трудната работа в карането на каяк е да се качиш и да слезеш от проклетата лодка, без да я преобърнеш, и ако не ми вярвате, просто опитайте. И после пробвайте след няколко питиета.

Демарко набра номера на „Уошингтън Поуст“ и прекара пет вбесяващи минути в борба с изключително дразнещата автоматична система със записани гласови инструкции, докато най-накрая се свърза с Реджи Хармън.

— Реджи, приятелю, в настроение съм да те черпя една голяма салата за обяд.

— Салата? — повтори Реджи, все едно не би могъл да си представи да изяде нещо по-отвратително.

— Точно така, Реджиналд. Салата от две маслинки в сос мартини. Ако предпочиташ, може и с малко лук за цвят.

— Ааа, такава салата. Е, зеленилките са една от четирите основни хранителни групи, нали така?

— Да, приятелю. Плюс това водката обикновено се прави от картофи. Въглехидрати, нали се сещаш. А ако си поръчаш второто мартини с лимонче, няма да те пипне скорбут.

— Къде и кога, синко? Човек на моята възраст не може да си позволи да не се грижи за здравето си.

— В „Монокъл“. Възможно най-скоро.

Демарко затвори телефона. Трябваше да го е поне малко срам — да се възползва от сутрешната жажда на един алкохолик, за да се сдобие с информация, — но дори не го беше срам.

Демарко се беше обадил на Реджи от офиса си, една стаичка без прозорци в подземието на Капитолия, която като че ли беше създадена, за да предизвиква клаустрофобия. Прекарваше там възможно най-кратко време, а декорът — или по-скоро липсата му — многозначително доказваше този факт. Единствените мебели в стаята бяха бюрото, два дървени стола и един очукан шкаф за документи с четири чекмеджета. Шкафът беше абсолютно ненужен, защото Демарко не беше привърженик на съхраняването на документи в писмен вид; него можеха да призоват в съда, но не и документите му. Преди време на едната стена висяха няколко картини, които му беше подарила бившата му съпруга, но тъй като му напомняха за невярната й същност всеки път, когато ги погледнеше, в крайна сметка ги беше свалил. Жалкото в цялата история беше, че голото пространство на стената, така или иначе, му напомняше за нея.

Грил бар „Монокъл“ се намираше близо до Юниън Стейшън, на по-малко от петнайсет минути пеша от Капитолия. Демарко заключи вратата на офиса си и се изкачи по стълбите до ротондата — пространството точно под купола. Един екскурзовод, когото познаваше, развеждаше група туристи — устат разбойник с уши като на слон на име Мълън. Екскурзоводите имаха професионално дълголетие колкото на пеперуда, задържаха се най-много за лятото, така че Демарко рядко знаеше имената им, но знаеше това на Мълън. Веднъж на излизане от офиса го бе спипал да се натиска с някаква колежка в коридора, точно до вратата му. Вместо да се престори на засрамен, Мълън най-нагло предложи на Демарко петдесет долара, за да ползват кабинета му. Хлапето сигурно някой ден щеше да стане президент.