Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Преди седмица, два дни след Тери.

— Господи — изпъшка Демарко. — Имаше ли нещо подозрително около смъртта му?

Реджи съвсем спокойно довърши последното си питие, докато Демарко нетърпеливо чакаше отговора му. Най-накрая каза:

— Франк беше на шейсет и три години. Беше метър и седемдесет, тежеше над сто кила и пушеше „Кемъл“ без филтър. Мислеше си, че висок холестерол е име на състезателен кон. Единствената мистерия е как не е получил сърдечен удар още на четирийсет и три.

— Дали ще извадиш късмет, отрепко? — измърмори Демарко, изкривил устни като герой на Клинт Истууд. След което натисна спусъка на пистолета „Магнум .357“.

— Стига де — обади се Ема.

Демарко не й обърна внимание и погледна хартиената мишена с очертанията на човешки силует. В нея имаше пет дупки и въпреки че не беше постигнал отстояние по-малко от петнайсетина сантиметра, всичките му изстрели бяха улучили негодника.

— Е, страннико, какво ще кажеш? — подхвърли той, като превключи от Клинт Истууд на Джон Уейн.

— Че джаскаш спусъка, вместо да го натиснеш плавно — каза Ема.

— Хайде сега да пробваме с глока — рече Демарко. — Този път ще приложа полицейския хват с две ръце.

— Предавам се — въздъхна Ема.

Ема беше висока и стройна. Косата й беше късо подстригана и с русоляв оттенък, тук-там с по някой сребрист кичур. Имаше царствен профил, като на някоя древна скандинавска кралица на монета, а очите й бяха светлосини, хладни и цинични. Беше поне с десет години по-възрастна от Демарко, може би дори с петнайсет, но се поддържаше в толкова добра форма, че щеше да го изравни със земята, ако би имал глупостта да я предизвика на състезание. Беше облечена с дънки, тъмносин пуловер с дълъг ръкав и черни маратонки. В кобура на колана й имаше автоматичен пистолет с износена дръжка.

Демарко беше решил, че е крайно време да понаучи това-онова за огнестрелните оръжия. Беше ревностен привърженик на контрола върху оръжията — тоест вярваше, че единствените, които би трябвало да могат да притежават оръжие, са полицаите, войниците и той самият, разбира се, ако някога сметнеше, че му е нужно, — но преди няколко месеца за малко не го убиха, защото не знаеше къде се намира предпазителят. И въпреки че нямаше конкретни планове да си купува пистолет, а и се надяваше да не му потрябва и в бъдеще, той реши, че малко основни познания в тази област няма да са му излишни. Имаше и още нещо — сметна, че ще е забавно да изпробва няколко пистолета, както и се оказа.

И така, под не особено търпеливото ръководство на Ема в този ден той стреля с три вида оръжие: деветмилиметров „Глок“, автоматичен пистолет 22-ри калибър, за който Ема каза, че е най-често предпочитаното оръжие от професионалните убийци, и „Магнум .357“. Искаше да пробва глока и магнума, защото точно тези пистолети все се споменаваха по филмите.

Демарко закачи нова мишена, отдалечи я на двайсетина метра и взе глока. Усещането му хареса. Разкрачи се, както смяташе, че е правилната поза за изстрел, хвана пистолета с две ръце, процеди „Замръзни, копеле!“ и дръпна спусъка шест пъти. Когато свърши, в мишената имаше шест дупки, три от които скупчени доста близо една до друга в лявото рамо на хартиения силует. Като изключим факта, че се целеше в сърцето, не беше зле, помисли си той. Ема обаче беше на друго мнение.

— Джо — каза тя, — ако някой те нападне и имаш избор между бухалка и пистолет, вземи бухалката.

— Да те видим тебе тогава — предложи Демарко.

Защо, по дяволите, го каза? Сигурно заради целия този пушек от изстрелите, който се носеше във въздуха… парите май бяха изпържили онези мозъчни клетки, които го караха да се замисли, преди да си отвори устата.

Ема вече се беше пенсионирала, но навремето беше работила във Военното разузнавателно управление на САЩ. Но тъй като беше човек, който рядко, и то не особено охотно, говореше за миналото си, Демарко нямаше представа какво беше вършила за военните през онези близо трийсет години. Знаеше, че към края на кариерата си е била важен играч сред разузнавачите във Вашингтон, а в самото начало — някакъв вид шпионин. Знаеше и още нещо — тя определено умееше да стреля с пистолет.

Ема натисна едно копче, което отдалечи мишената на Демарко с още десетина метра, извади автоматичния пистолет от кобура на бедрото си и като че ли без дори да се прицели, стреля. БАМБАМБАМБАМБАМ. Пет изстрела в толкова бърза поредица, че беше трудно да ги различиш един от друг. Когато пушекът се поразнесе, Демарко погледна мишената.