Велимир Петров: Четвърто вътрешно 2

Искам да си призная нещо и то без бой — нещо сбъркан ли съм, извратен тип ли съм, че акълът ми е все в оная работа. Грехота е, знам, но нищо не мога да направя; щото съм безпомощен.

Не зная с другите, дето са на моя хал, като как е, не съм питал, не ми е и работа. Не стига, че бера душа, проснат съм гол голеничък, по-неглиже няма накъде, значи; за срамотиите, с катетър в пишората, а тя се е скрила като в миша дупка, от страх ли, що ли; интересно — как ли са я намерили да ми напъхат това гадно нещо.

Не се знае след час, знае ли се, ами из акъла ми, гледай ми акъла, се въртят едни такива грешни мисли, дето биха били повече и от нормални за здрав човек, отговарящ за възпроизводството на вида. А аз, повтарям — гледай ми акъла и ми крой кюлаф; лежа като труп, шейсет и пет годишна дядка, вече и осем, с разнебичкани разни чаркове и вместо да мълвя смирено молитви до Всевишния, да ми отпусне още малко лимит, си мисля за… на война е, ще знаете! И как да не мисля! Едни такива запъхтени докторици и сестрички надвесили жарки пазви — грижовни, та оттък; и те се поразхвърляли, че е жежко; едни лакти, ви казвам, нежни, бели като симити, щото по-надалеко не виждам, но усещам с всичките си фибри. За къде съм се запътил аз, моля ви се. В най-добрия случай, в Рая, ще е една стерилна скука, ще ходя с крилца непорочни и ще си дрънкам на лютната; като се зная какъв музикален инвалид съм, само ще тормозя другите невинни душици. Тук си ми е мястото на мене, я какви изпуснати от касинките прекрасни коси, я какви бедра и как ме обръщат насам натам като кукла. Ох, трябва да прескоча онова там, черното, бездънното и ще видите вие, вие… а сега де, къде потъвам… може и да се видим… някога… пак, казва ли ти някой!

Мисълта ми се поизбистри и се поогледах. До мене, вляво — легло заобиколено с параван и тежки пъшканици. Вдясно — две легла с колеги по съдба. Непознати и затънали до ушите в своите си проблеми.

Лявата стена — остъклена към коридора, пропускаща надеждите ни за оцеляване — делово забързани, де с парцал и кофа, де с апаратури и илачи. Боц и пак — боц; аман от тия инжекции; ръцете ми целите виолетови от убожданията; отвори устата, глътни това и това. Дишай дълбоко, не дишай, задръж!

Отсрещната стена от метър нагоре е изцяло стъклена, но хитро украсена с множество печатни материали, целящи главно дискретност. Има я.

Дясната стена е прозорци и гугутки чукащи с клюнове по стъклото. Фъррр-фъррр, насам-натам.

Ноемврийски мрачен извънболничен пейзаж. Отсреща — близнак на нашата сграда; помежду — доволно запуснат вътрешен двор с унили кучета. Тяхното поведение е единственото ни зрелище, в тази липса на отклоняващи вниманието от неясните перспективи за още поне малко животец. Нещо като Нейшънъл джиографик за кусурлии.

Забранено е да се дава храна на гугутките, но даваме. Това — доста по-после, когато ще можем да ставаме; засега сме… да не казвам грозната думичка, като какво сме и не можем да ставаме!

Погледът ми е прикован в нон-стоп светещо прозорче отсреща. Кой ли добър и милостив дух бди там. Гледах прозорчето денем; гледах го и нощем; какви ли не мисли цъкаха, като зрънца на броеница.

Аз съм организиран човек — не мога да бездействам. В друга ситуация, все щях да си намеря някакво ръкоделие. На млади години, като ходехме на море — било ли е някога, не можех само да се излежавам и бездействам — проектирах и макетирах разни декорации за търговски обекти, от които и живеехме; живописта не се харчеше, а трябваше да се купуват бои и платна. В Созопол се родиха металопластиките и витража за ресторант Потсдам и подобно — за сладкарница Будапеща; за търговския дом Орел в Разград; махагоновите хъшове на стената пред механа Странджата. И много други, отнели ми време и сили от истинската творческа работа.

Трябва и тука да правя нещо, да не се предавам! Време бол-бол! Ще пиша Книга! Каквото ми мине през ум, ще пиша. Наум! Паустовски ли беше или Валентин Катаев, в мемоарите си описваха кой писател от тяхните, как пишел. Един — така, други — инък; а Аркади Гайдар се разхождал самотно из забутани алеи и наум пишел. С подробности, до запетайката уточнено. После отивал набърже до пишущата машинка и го натраквал абсолютно точно — същото. До запетайката! Защо и аз да не мога. Ето, започвам!… Чакай малко! Нещо става.

Вляво, зад паравана, се разшетаха. Появи се пролука и видях, че това е почти-съседката ми Савка, съпругата на Слави Черния; живеят до Дълбокия път. Слави в нашата младост беше състезател мотоциклетист. Караше в клас сто и двадесет и пет кубика, сравнително малки машини, а той — дългуч, с голям нос и в ученическа униформа; та му викахме Ученика. Стойката му беше някак накриво, все едно, че язди кон странично, по дамски. Коленете му смешно стърчаха встрани. Образ! Сега, гледам, малко се е поизгърбил. Приватизира някаква мелница и на стари години се е развихрил, не му се почива.