Велимир Петров: Нещо като послепис (на сборника „Мъгляви пискюли“)

— Ами, да! — каза Тази, на която е посветена книгата, но още не знаеше. — Защото не е Послепис или Послеслов или пък нещо друго, ами си е чисто и просто — Нещо като послепис. Някой иска да се оправдае, че му се е дописало.

Не можеш да го спреш… пиши си.

Лесно и е на Нея! Сега вече, след като се поуталожиха нещата, се вижда — станало е, каквото е имало да става. То си е дремело нейде там във Времето и само е чакало Пространството да се хармонира според Айнщайновата теория и за кои ли път да докаже, колко прав е бил човекът. Иначе щяхме ли да прекръстим Пецо Попивката, на Пецо Айнщайна, само поради факта, че си носеше трендафорите на бос крак и имаше навика да се плези като Патрона си от прочутата му фотография.

Пецо много си харесваше новото име. Непрекъснато съчетаваше на пръв поглед несъчетаемите Пространство и Време: не отказваше глътка във всяко пространство и във всяко време. До такава степен се вживя, че дори започна да гледа относително и все се отнасяше нанякъде.

Занимавам Ви с Пецо Айнщайна, щото той, без сам да е виновен за това, стана съпричастен към развилите се неконтролируеми мои действия, завършили нелогично с наченки на писателска дейност.

Впоследствие Той разпространи версията, че знаел, подозирал, дейно подпомагал и прочие, но ако това не е силно преувеличено, поне не е състоятелно и не почива на научна основа.

От Енциклопедията по изкуствата е знайно, че пишещият тия редове, сме художник. И то — не какъв да е, скромно казано. Вече четиридесет години си вадиме хляба и гарнитурите към него, както и намокрителите — от правене на картини. От хубави — по-хубави, напълнили сме де що има галерии и частни колекции, както по света, така и у нас! Хич тъй бива ли да си отваряме рана на едно място — да започваме от нулата, да плуваме в нови води, с непознати подводни камъни. Те — белите стават от едното нищо — човек върви по равното, че се хецне или препъне и после с години не може да се оправи.

Пецо Айнщайна научил от апокрифната хроника, че съм разбутал една тригодишна партида гъмзово вино и проявил професионален интерес. Кандидатира се да позира за лявата ръка на един от персонажите в последната ми картина, при условие, че ще може да манипулира с дясната, както и с гъмзата. Често е изпълнявал подобни задачи. Държеше се винаги като професионален модел, поне в началото на сеансите. Към края обаче, се гипсираше трайно и се налагаше да го подпирам като талпа от външната страна на ателието — откъм улицата. Винаги се намираше някой попътен негов съидейник да го нарами в подходяща посока.

Всеки художник, според натюрела си, избира различни способи, за изграждане на творбите си. Колегата Микел Анджело от братска Италия беше споделил пред медиите, че много лесно си правел скулпторите. Достатъчно било да застане с чука и длетото срещу огромния блок от карарски мрамор, за да види в него вписана бъдещата фигура. Оставала му само техническата работа — да отстрани излишния камък. На това именно се дължи открадното количество шедьоври подписани от него.

Моят способ горе-долу е същият, разликата само е в това, че боравя с маслени и други бои, четки и шпакли и разбира се — платно. През нощта спя нес-покойно, нещо като родилни мъки. На това се дължи навярно разширения ми корем. Постепенно картината се оформя. От чистото платно, през рисунката, общите планове и до детайлите — всичко го виждам с най-малките подробности. Къде, как и до колко ще го мацна, къде ще протрия, подчертая, отнема или натрупам. На другия ден ми остава само техническата част — да го прехвърля върху платното! Колкото по-скоро, толкова по-темпераментно, по-намахано, по-шедьовресто!

Имах един колега, Бог да го прости, казваше се Т. Доста по-възрастен, така и не можа да се реализира като голям професионалист. Голям чешит беше, чиста душа, до наивност, с много, но дребни и симпатични кусури. Та, Т. изпитваше непреодолим страх от празното, чисто платно. Не смееше да започне картината — да не би да оскверни девствеността на платното. Стоеше с часове пред статива, вперил омагьосан поглед в нищото. Сигурно виждаше там многото си ненарисувани картини, но не смееше да се гмурне, да замахне, да постави първата мазка, трудната… Само и само да не е Той Осквернителя, си измисляше хиляди хитроумни предтексти да не рисува. Майстореше голям /осемдесетлитров — както казваше дежурният тогава по алкохолизъм колега/ Нютонов телескоп, по чертежи от юношеско списание или си разглобяваше и сглобяваше за кой ли път двигателчето на ламбретата.