Велимир Петров: За осми март на патерици

Горното заглавие е и символично и буквално. На осми март от 8:15 имах определена тричасова система, да ми вливат силни съставки за дисковата ми херния. Следобед — пак; няколко дни. С модерните патерици — канадки , се довлякох от колата до амбулаторията на моето джипи. Жената на изпроводяк ми тикна кутия луксозни шоколадови бонбони — празник е, да си кажа думичките пред персонала, че и заслужават за грижите. По всяко друго време — да! — казвам, но не и на тази дата. Знаеш ми мнението по въпроса. Този диалог се повтори в приемната на джипито, с една попреминала, агресивна лелка, която с огромен букет и фалшив патос, олигави и остави мазни отпечатъци от евтино червило по сестри и докторици; а мене дари с най-изпепеляваща ненавист и думички, които не са за пред книга. Защо, казвам, само един ден в годината, да демонстрираме, по задължение , уважението си към жените около нас, жените въобще и международната си солидарност за правата им и борбата за мир. А през другото време — лицемерие и всичко което… знаете за какво говоря. Един ден, в който средният статистически мъж купува цветя и нещо дребно за съпругата и евентуално нещо по скъпо за другата и колежките си, от оскъдния семеен бюджет, който преминава в потриващи доволно ръце на предприемчиви сезонни търговци — осмомартенски доста тлъст бизнес. Финал, залят с още некрасиви думички и с горчевина. Лелята имаше пробивния, добре познат поглед, на бивша, а защо не — и настояща пропагандистка или нещо по-високо в партийната иерархията.

Легнах на твърдата кушетка, с абокат във вената и литрова банка за преливане — три часа можех да скърцам със зъби. Шегата на страна, но аз съм един от първите, може да се каже — учредители на организираното женско движение, веднага след девети в Русе. Не се смейте, ето как стоят нещата.

Майка ми Л. П. е родена в 1903 година. След елитната гимназия е даскалувала по селата, изтървала първо дете, и след брат ми напуска да го гледа. От ученичка, покрай брат си — известен като Стоичко, червения главатар на спартакистите, спортисти със сопи, охранявали митингите на русенската комуна, се сродява със социалистическите идеи и като спортистка също е спартакистка. На стари години по повод някакво честване минаха в строй през града с униформите си. Има я в музея на две снимки — чествания с балетна продукция на кончината на Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Разказвам всичко това, щото след девети, виждайки отблизо безобразията и извращенията, а и безследно изчезналите и лагерите на нейните дружки — съидейнички, нещо ентусиазмът и спихна. Дори брат и, с толкова заслуги и ордени, ходи дълго по лагери, отнеха му права, оръжие; през това време му подпалиха работилницата дюкян със чужда стока велосипеди и мотоциклети — беше механик, представител на разни чужди фирми. След време го реабилитираха, върнаха оръжието, ордените, но не и загубените години и нерви. Жена му беше починала от грижи, нещо беше станало с него и от горд и човек се превърна в заядливо старче, което клепаше махлата, че ни си чисти пред дворовете и неправилно държат пясък и керемиди пред строежите. Тъжна работа. Майка не стана партиен член, вече към петдесетте. Но се включи с нейния си неспокоен дух в женското движение. Баба Злата Токушева, жена на Георги Токушев — комунистически деец, от старите идеалисти , една златна жена, ги обедини и създадоха женското дружество „Славянка“. Развиваха шеметна дейност. По цял ден по задачи; нямаше къде да ме оставят и на кого и след училище се мъкнех с тях. На колежките и казвах Моите лели и действително се държаха с мене така. Интересно, но на лелите децата бяха или доста по-големи или по-малки и имаше кой да ги гледа, но аз бях един. И ме глезеха — носеха ми преминали вещи от децата им, сладкиши от онова нямане. Знаех им всичките неволи, проблеми и планове. Бях нещо като куриер: Госпожа Линковааа, мамаа казаа да ти кажаа, в четири часа да сте у леля Кушка — Калушка Христова; или артистката Сийка Русева, или г-жа Попова, Славка Пенкова, Анка Караганчева с красивите каки, танти Петя Николова, Скаричева, Скопакова, леля Зорка, леля Вичи Дашкова, вуйна Олга… много, много. Правеха журове с цел пари за разни дейности. Сами приготвяха сладкиши и аз намазвах, като се молех повече неща да не са сполучливи, тогава си ги поделяхме. Беряхме черничев лист, гледахме буби за коприна. Ходех да навивам изпрани и сушени бинтове в моето училище Любен Каравелов, взето за руски госпитал, носеха ранени от унгарския фронт… каквато мъка съм видял.