Велимир Петров - Музициран велопоход

Фурията във фитнес ритъм миеше френския прозорец на гимнастическия салон, с втора специалност концертна зала и аула. Не беше съвсем честно от нейна страна, така подходящо рамкирана: в цял ръст и тенис поличка, по юнашка фланелка и ходачки, да прави нелоялна конкуренция на далеч по-младите си възпитанички, а и Аз се дразня.

Навремето — също беше възпитаничка на тази Школа по изкуствата, тогава — Средно музикално училище.

— Но не такава флегма! Да ги ръчкаш непрекъснато… Другото иди-дойди, но откъм крака — не могат да ме конкурират, пиленцата! — си мрънкаше Фурията, докато ползваше едновременно две водещи технологии: — На баба ми, с вестници и дъхане; и от Хоумшопинга, с гюдерия.

Фурията си беше сложна личност — като пружина; все нещо правеше, че караше и другите. Ето, сега завършваха козметиката на ренесансовата сграда на Школата и то неочаквано успешно и сполучливо. Можеше да започва учебната година, но не би! Беше си намислила, докато е още топло, да музицират един велопоход из региона, многоцелево: да се размърдат флегмите, малко хихи-хаха, да посвирят по селата на огруханите от работа и зажаднели за музика; че и да донесат някой лев на Школата, няма да е излишен… Бъдещите Вангоговци ще порисуват от натура, нещо като практика, ще дарят шедьоврите си на читалищата, хем да ги видят закачени, за стимул, хем да има повод да ги приемат по къщите, за нощувка и прехрана…

Фурията водеше клас по виолончело, допълваше часовете си като учител по гимнастика и при нужда шофираше придобивката на Школата — огромна ИФА, купена на сметка и с чергило направо от бившето ГеДеРе; от спонсор — баща на закъсал бъдещ Паганини… или нещо от този род.

Фурията по навик се престара при излъскването на стъклото — ще речеш, че го няма! Така си е рекла и Сприхавата сврака Никулина и — бух на земята. На стъклото — модернистичната й проекция от разперени перушини, изпълнени с прахова техника, от баните й против кокошинки. Свраката му със сврака, лежи по гръб; крачетата й чинно сгънати до коремчето, очите склопени — предала Богу дух. Така си рекох и я понесох към злоядия котак, дежурен по Школа и ояден от школски закуски — за вторична преработка. След ритуалните подмятания от страна на котака, на когото явно не му е било до Никулина, а му беше и стара позната, тя започна нов живот и навярно от стреса е придобила и свръхестествена дарба за комуникация, която дотогава не бяхме чували да притежава. Никулина се засели трайно на лявото ми рамо, като съветник по всички въпроси и отговори на неспокойната ми душа. Нея именно командировах като медиен представител към Музициращия велопоход, да отразим това културно събитие. Още повече, че в похода участваше и самият Моцарт — сврак пънкар, имащ аспирации към Никулина, а видимо и тя не беше твърде равнодушна.

Длъжни сме да Ви поясним, че със Сприхавата сврака Никулина си общуваме както директно (тя владее разни папагалски наречия, които не ми са чужди), така и чрез посредничеството на пишещата ми машина — кълве по клавиатурата не много дълги текстове, щото се обърква и допуска правописни грешки, а Аз се дразня.

Пънкарът Моцарт участва във велопохода единствено като протеже на директорката на Школата, нежно и с любов наричана от школниците Баба Мецосопрано. Той не е могъл да не участва, щото адресът му беше на дясното й рамо, по причини сходни с тези на Никулина, но не владееше чужди езици, а и не беше особено общителен.

Баба Мецосопрано е преобаятелен образ! Като певица от кариерата — известна примадона; чрезмерна доброта, а най-вече обичлива. На нея се дължи просперитета на Школата и съществуването и в това безпаричие; скъпи отопления, осветления и пособия. Обичливостта и грееше над всички школници, преподаватели и персонал, но най-много и тайно — над Фурията. Отгледа си я от ученичка, изстрада с нея раздвоението и между спорта и музиката и си я прибра като учителка. Прегръщаше безбройните й идеи, довеждаше ги докрай и я гласеше за заместница.

Баба Мецосопрано тежеше във всяко едно отношение, но най-вече в любимото си возило: Розовата пантера — бледорозов Трабант с пембени заврънкулки, все по неин проект. При влизането й, Розовата пантера измяукваше жално-жално и застрашително се накланяше наляво. Само старият й приятел — математикът Геометрията, с геометрична точност балансираше положението. Те — двамата, след безбройни телефонни уговорки с кого ли не, бяха заминали като Авангард на велопохода, да го обезпечат и лишат от тотално издънване.