Велимир Петров - Кърпежи

Трябва да се отделиш, дори и малко, от жилището си, за да усетиш, когато се върнеш, колко ти е липсвало. Първо миризмата. Всяка къща мирише различно — на нейно си. Нашата си къща обаче мирише най-хубаво. На какво ли по-точно! Ами — на аромат!

Ароматен купаж-смесица, както му викат специалистите по парфюмите; от много и най-различни аромати. От нежни, та по-хубави. Дъхава симфония от вътрешносемейна любов! На онази омайна, влажно-топла милувка, гушната между вратлето и деколтето, под косите и ушето на любимото момиче. За мене Тя ще е винаги онова дългокрако момиче, с дългата дебела плитка. Момиче на моите години; какво ни има на годините! Годините през които се наслагваха още и още аромати — на деца с щастливо детство, вече изхвръкнали от гняздото, но оставили есенцията на младостта си; внуците — двуметрови пергиши, все още глезени от преситената кулинария на Мимето, едва ли не още търчаща след тях с лъжица поредно лакомство — една лъжичка за баба, една за дядо; една за мама!

Тръпчивата миризма на Приятелите — ту насладняваща, ту нагарчаща, или предизвикваща киселини — уви, на изчезване; всеобщото разделение помете фалшивото, крепящо се само на материални интереси, облаги и изпепеляваща завист. Боли когато загубиш дългогодишно приятелство по биологични причини; но триж боли разочарованието. Животът не ми го спести.

Най-любимата ми миризма, на пресни картини — опияняващият аромат на терпентиново масло, качествени бои и смола-дъвка или дамар. Също и миризмата на затоплена електроника, вентилирана от мъркащия компютър.

Не на последно място — ароматното добро вино и доброто мезе. Наздраве, Миленко, имало още лимит да се чукаме за здраве!

В къщи съм си! Моят дом е моята крепост — е казал някой, кой ли беше, мъдър човек.

Кой де мине, се вторачваше в образа ми — можело, да не казват — би трябвало, да имам некротирали мозъчни клетки. Оглеждах се критично; няма такова тъповато нещо; все съм си умник и красавец. Пък и тъпондерите винаги са на мода; не им завиждат и просперират.

Катетърът не ми позволяваше да сядам пред компютъра, който толкова много ми липсваше. Навихме едно одеало на стегнато руло, усукахме го и оформихме като спасителен пояс. Вече сядах — също на цукало, без да дразня болезнено промушеното от твърдата шлауха. Веднага написах, за проба, разказ от пребиваването ми в Лас Вегас — Казино Беладжио, който излезе след седмица в брой 2 / 2005 на Стършел.

Ще рече — тествах мозъка си, че е непокътнат; от нормален, по-нормален. Значи имало и у мене нещо нормално! Кой ти го дава!

Епопеята с катетъра продължи необичайно дълго и с обществен резонас. Повече от два месеца си беше неотлъчно в мене. Мъки, мъки! Казваха — да се махне, махнаха го една сутрин пробно, но до вечерта не ми протече чешмата и да не получа нещо по-сложно, ми сложиха нов.

След време пак опитахме. Целият състав при моето джипи се вълнуваше, както и близки и далечни приятели и познати — запознати със случая; през час питаха дали поне съм прокапал. От дългата интервенция теренът се беше разранил и — болки и чудо. Клечах до течащата чешма, белким от шуртенето й се сети да протече и моята чешма. Дойде ми на ума — като размразявах в големите студове тръбите с бензиновата лампа, дали и сега няма да се стигне до нещо подобно. Шептях си кандардисващо пиш-пиш-пиш — и накрая — прокапа, засили се и текна боязливо; вече можехме да съобщим в бюлетина за здравословното състояние на принца, че… ура!!! Получих поздравления лично от джипито, както и от хората му. Имаше повод да го полеем. Поляхме го.

Някъде през февруари-март, администраторката на русенското СБХ ми звънна: Вильо, вика, знаем, че си болен, но да ти кажа. Ще правим Пролетна градска изложба, отчет на русенските художници; избутай от тавана нещо, не е лошо да участваш и ти! Браво, бе! И ти! Нещо от тавана! Засегнах се и се навлякох с нещо по-топло, беше още зима; разшетах се в ателието и с голям хъс отупах три нови работи, като едната — от най-големите ми размери, другата — едно голо момиче в естествен ръст и една среден размер. На моето си художествено ниво. Знаех, че се доказвам пред себе си; и — че още съм жив и трудоспособен. Жив съм! Не личи ли!

Когато ме изписваха от Четвърто вътрешно, научих, че след шест месеца имам право, по здравната пътека, да ида в една от двете Софийски болници, за коронарография. Направление съм щял да получа от кардиоложката при която съм диспансеризиран; оказа се същата която ме прие в Интензивното отделение първа и с която и досега сме в добри отношения: лекар — пациент.