Велимир Петров: Кърпежи

Вечерта седнах пред Пе-Ко, поставих на търсачката Гугъл задача — д-р Александър Доганов и така научих Е — мейла му. На един дъх написах каквото си мислех и му го пратих. На сутринта го препрочетох — установих, че е бая преоразмерено.

Доганови са ни почти съседи; всеки ден минаваме покрай тяхната къща по няколко пъти.

Баща ми (1896–1971) беше набор и приятел със стария Александър Доганов, чието име носи Сашо.

Помня го как, когато ние — децата, го поздравявахме, винаги отлагаше учтиво мека фасонлия шапка. Беше едър и суров наглед човек, с тежък бастун. Вземаха го и го връщаха от болницата с файтон.

На стари години, Докторът се шегуваше:

— На младини хората казваха — мина д-р Доганов! После хората казваха — мина д-р Доганов с файтона. Сега вече казват — мина файтонът на д-р Доганов.

Доганови произхождат от Любен Каравеловия аристократичен род. Всичките — учили по Швейцарията, Австрия и Германия.

Старият Доганов беше един от основателите на съвременната Русенска окръжна болница.

Синът му — Ро̀ман Доганов е основател на кардиологията в тази болница. Кардиологът Слави Попов, съученик на брат ми и от там — мой приятел е най-добрият му ученик и пое щафетата. И той изкара тежки инфаркти, наближава осемдесетте. Сашо пък, е неговият най-добър ученик и той му слага стентове. Приемственост!

През 1976-а година, по линия на СБХ, с много трудности и пресяване, ни организираха специализирана екскурзия до Италия, по галерии и музеи. Първият ден от програмата ни загубиха в музея на милицията, да ни наплашат да не избягаме от България, че инък лошо ни се пише на нас и семействата ни! На една снимка, колкото цяла стена, в цял ръст, беше изтипосан Роман, в момент когата уж предава шпионски материали на брат си в Западна Германия.

Една от дивотиите на Онова време. Чудеха се как да го дискредитират, че нещо им мътеше водата. Нищо не излезе и от този фишек. Мина доста време. Позабравиха се нещата, а Роман почина след четвъртия си инфаркт.

Прилагам писмото ми до Сашо:

От:

Тема: Нестандартно писмо…

Date: Sat, 22 Jul 2006 19:46:01 +0300

До: d-r Al. R. Doganov

Драги Докторе,

През лятото на далечната 1953 година, след завършване на VII-ми клас и приемането ми в прочутото Русенско Техническо училище, бях с последна възможност, на пионерски (тогава септемврийчета) лагер в село Балани, Габровско; това беше трудно, почти невъзможно да се вредиш от деца на разни заслужили за новия строй; майка ми използва, че е администратор в Педагогическото училище и… така ставаха тия работи.

Лекар на русенската ни колония (лагер), беше татко ви — Роман, наш почти съсед. Разбира се, с младата си и хубава булка и бебето Сашко.

Докторът го даваше спортно, с къси тиролски мешинени панталонки, с еделвайс на презрамките и караше колело. Сашко беше курдисан в една голяма туристическа раница, пристегната под мишничките му и — на гърба на татко си.

Сега изчислявам, че е бил… пардон — сте бил или малко под или малко над една годинка. Докторът ви носеше така на всичките ни походи, а където велосипедът не можеше да се движи или спукал гума по неравния терен, го тикаше, а раницата с бебето я носехме ние — две момчета, че бяхме вече големи и яки пергиши.

Бате Роман се държеше свойски с нас и възрастовата разлика не личеше; уйдисваше ни на игрите. Шегуваше се, че сега ние носим бебето, а като порастне — то ще ни носи… Дано не ни се случва.

После — в годините, сме бивали с него често по Дунава или на маса при художника Попето и си спомняхме тия епизоди.

Тая история снощи я разказах на д-р Анна и мъжа и, с които и с жена ми отупахме бутилка Титчърс, палнахме и скарата, с каквото и се полага.

Ачо ми е фен по литературно-хумористична линия и знае почти всичките ми разкази едва ли не наизуст. Аз, сигурно знаете, поне от училище са Ви водили по изложби, съм художник, но последните 15 години (човек като остарява деградира — перна ме нещо съчмата и прописах хумор), съм стършелов автор и издадох някоя и друга книги. Докато си тракахме ледчетата в шотландската ракийка, Ачо разказа спомени за съвместните Ви подвизи по тази линия, като съквартиранти през студентството.

Името ви бе на прицел, щото Анна, си е наумила да ме праща при Вас. Тя отдавна ми го разправяше, но аз съм дебела глава. За какво иде реч:

На 19 ноември 2004 година направих масивен инфаркт на миокарда (правилно ли го казах), бяха ме отписали и пуснали жена ми да се сбогуваме… и прочие — това го имам описано в разказ. Прескочих… На петия месец решиха да ме пратят за коронарография — някъде април 2005; Анна уреждаше за Вас; Вие бяхте някъде в чужбина, имало е и двама русенци преди мене. Доктор Чирков ми е набор и се знаем още от младини — брат ми Александър Петров, като студент по литература, беше на доброволни начала треньор по бокс на Академик и Чирков му беше едно от състезателчетата. Аз се въртях около тях и съм стоял в ъгъла му на един-два вътрешни мача и го пръсках с вода и забърсвах с хавлията. Та и по желание на други хора, отидох при него, докато чаках ред при Вас. Направиха ми коронарография с окончателна диагноза: