Велимир Петров: Кърпежи

Та, тя била в контакт с русенеца д-р Александър Доганов и периодично му пращала русенски пациенти. За съжаление, в момента бил в чужбина за месеци. Чукнах Е-майл до Света Екатерина, отговориха веднага, че ми определят еди-коя си дата и час за екипа на д-р Чирков. Имах и сантиментална подбуда. Брат ми Сашо, с десет години по-голям от мене, следваше литература и славянска филология, а на доброволни начала тренираше боксьорите на Академик. Преди следването изпедепца този занаят, като взе диплом за треньор и съдия по бокс.

Той ме запозна със Сашко Чирков, негов състезател, студент, дребничко циганче; казваше, че е талантлив боксьор с рефлекси и с голямо бъдеще, ако се отдаде на бокса; не се отдаде! Чирков е трийсет и осми набор, аз съм трийсет и девети.

Веднъж, на вътрешен мач, му стоях в ъгъла, вях му с пешкира и пръсках с вода. Приказвали сме си за бокс; по него време бях вещ и в течение. С изненада и радост следях израстването му като личност и голям кардиохирург; считах го за мой човек!

През деветдесет и първа влезе в изложбата ми, на Раковска до площад Славейков; живееше през два входа, разменихме общи думички; така и не разбрах — позна ли ме… след трийсет години.

С уведомителното писмо изискваха да нося някои изследвания — ехокардиография, кръвни данни и какво беше — нещо друго, които после не погледнаха, щото не вярвали на провинциални изследвания. Защо ми ги искаха тогава, само затворих пари и време. Пари и за пътни, хотели… там таксѝта и болнични такси… само да повторят тия изследвания и да ми определят дата за коронарографията след месец. Патили ме осведомиха, че ще ме ожулят с дарение, въпреки платената здравна пътека. Да съм се облечел с нещо по-износеничко и да повтарям, че съм инвалид-пенсионер, с мизерна пенсия; което си е баш така. Нямало да ми се размине, но да е по-нежничко.

След месеца не ми се размина, хем бях в стар анцуг и домашно плетени вълнени, различно шарени чорапи — според наличната, многократно плетена и разплитана прежда и изтъркано сабо — инвентар от ателието ми и оплескано с бои. Приемчикът ме огледа с око на ювелир, мерещ каратите, недоволно подсмръкна и рече — най-ниското дарение е триста лева, по-малко не може. Благодарско и на това. Следващият, дочух, го ожулиха шестстотин лева.

Престижна работа е това Света Екатерина!

Още отвън сградата внушава респект — издигната от терена като пантеон; разчупени остъклявания, също шлифован диамант. Помпозни двери и фоайе като в западните списания. Един стъклен буркан до тавана — асансьорът! Плъзга се бавно и без да искаш се заглеждаш под полите на издигащите се дами. Чакащи има, не е като да няма. Столовете за тях са от модерен трактор, комплектовани по няколко, метални, пресовано извити и с големи, колкото петдесет стотинки, дупки — навярно лесно да се оттичат, ако се напишкаш от страх. Разни гишета. Респектира електронно табло — трябва да си завършил специални курсове, за да разбереш кого, кога и къде го викат. Накрая от близка стая изхвръква разлютена оса и устно дублира таблото. На вратите пише Не влизай без повикване, но влизат да питат и то за съвсем друго. Идилия!

В калабалъка умело, като на слалом, жонглират уядени сестри с карминени нокти, нежно придържащи димящи кафета. Много кафета, много нещо. И ухаят. Цялата Света Екатерина ухае на кафе и на предчувствия, че нещо фатално ще ти се случи.

Имате усещането, че сте в елитна картинна галерия. Само, че в галериите няма толкова посетители. Жалко! Всички стени, ъгли, чупки и най-невероятни места, са професионално аранжирани с добро качество картини, графики и декорации. Казват — били дарения. Ще рече, че нашего брата художникът, бая е закъсъл от към сърцата, та благодарен да дари, при безпаричието в гилдията. Културна работа, ще знаете!

Някой и друг още преглед и ме настаняват в стая за двама. Да си даваме кураж. Единият винаги е с ден по-напред в програмата и въвежда другия във вътрешния ред и подробностите на тукашното битие. Уж е пет звездички заведението, а си няма тоалетна хартия, сапун и кърпи. Трябвало да си ги носиш. Поръчвам по джиесема на булката, за утре.

Докато уж това-онова и минава визитацията. Начело с д-р Чирков. След като разпитва отговарящата за мене докторка — кое-що ми предстои, си казвам думичките, напомням му за бокса… другите чинно слушат, а Чирков слядко, слядко (той така говори миеко) ме успокоява, да не се тревожа, утре ще видим, ще погледнем и ще решим какво ще те правим и оправим. После ще си приказваме, нали!

Читать дальше