Велимир Петров - Кърпежи

Представете си сърцето, което е голямо колкото юмрука на съответния човек. За захранване с кръв на самото сърце, отгоре има три отвора, които преминават в нещо като три чепки грозде, без зърната. Тая разклонена мрежа покрива цялото сърце.

Най дясната чепка, която храни и митралната клапа, на около два сантиметра от отвора е сто процента запушена. Не могли да я отпушат — била калцирала. Неправилно съм бил лекуван в Русе (!!!), късно съм отишъл при тях; трябвало веднага (!!!), когато съм проходил. И друго: нормално трябвало да съм умрял още при инфаркта, но съм притежавал рядко срещан феномен — естествени байпаси; от съседната лява чепка към запушената, се новообразували съединяващи съдове и захранили поразената страна. Сигурно на младини съм имал претоварвания на сърцето, които са спомогнали за това.

Ами да! Обичах да плувам под вода на големи разстояния; петдесетметровият басейн ми беше малко. На Дунава обичах да се фуклявя, ако имаше заслужаващи внимание мацки; винаги имаше! Поемах дълбоко два чувала въздух и се гмурвах от Влашката канара, напреко на течението. Гребях под вода стръвно, до премала; въздухът се свършва, сърцето ми ще се пръсне от недостиг на кислород, но нали съм фукльо… Течението ме е отнесло далеко и някои си мислеха, че никога няма да се покажа вече. Номера! Тогава именно ще да са се появили тия спасителни съдове. Може и от подводния риболов от Созопол до Аркутино. Или поне така си го обяснявам.

Пораженията са си поражения — митралната ми клапа функционирала едва трийсет процента и в бъдеще ще се наложи ремонт на сърцето със смяна на клапата и отпушване на тромба. Но засега да не сме дърпали дявола за опашката! Ще съм го докарвал от регулиращи и компенсиращи лекарства.

Лекарствата — от ден до пладне. Организмът свикна с тях и ми поставиха диагноза: Развиваща се сърдечна недостатъчност. Краката ми отичаха, станаха като греди от застойна лимфа. Гълтах диуретици с шепите. Запъхтявах се, въздухът не стига.

От Интензивното ми предложиха да се включа в програмата за тестване на новото лекарство Толваптан, било панацея, тъкмо за моя проблем.

Нали е за добро, приех.

Американо-японска фирма, със филиал в Швейцария; всички данни взети от кръвните ми проби, попълнени въпросници, кардиограми и прочие, им се изпращат веднага по Интернет и ДиЕйчЕл. Трябваше, като за начало, да полежа няколко дни в Интензивното при тях. Вече не като пациент — Слава Богу! Тогава ми се случи случка, която многократно предизвикваше смях, между персонала, в иначе не веселото отделение. Следобеда постъпи доста възрастна жена, в тежко състояние. Настаниха я зад остъклената стена, срещу погледа ми. Гледах как се суетяха около нея; тя се съпротивляваше, риташе; дълго я увещаваха. Спомних си как се държах и аз — упоен от силните лекарства. Това продължи дълго, докато я приспаха принудително. През нощта, дълбоко спящ, усетих нечие присъствие близо до мене. Аз имам една придобивка от войниклъка, като граничар на южната граница. Когато дневалният ни събуждаше за наряд по границата, шепнеше на ухото, да не буди другите, капнали за сън. Скачах на секундата. И сега същото усещане. Отворих очи и — бабата, чисто гола, с провиснали датчици и маркучета, се гласи да легне до мене. Представете си едно лице — като на Мишел Симон в ролята на Квазимодо; с проскубана плешивееща бяла косица, тесни рамене и надолу като торба, съдържанието на която е изтърсено — като спарушена круша. Криви тънки крачка и безумен поглед. Не се сдържах и кряснах — сестра, бързо тука!

Светнаха лампи, пристигна екипа — не могат я откопчи от мене. Бил съм нейния мъж и това си е!

Тестването на Толваптана мина; малко досадно с тия безкрайни вземания на кръв, кардиограмите; и то по време не винаги удобно за мене. Какво да се прави — на тия хора дължах живота си; бяха толкова всеотдайни и пак да ме повикат — пак ще се откликна. Като свърши тестването и спряха Толваптана, отново започнаха проблемите със сърдечната ми недостатъчност — задържане на вода.

Тия прцедури ме вдъхновиха за един разказ — „Плацебо“, поместен в Стършел, брой 41 / 2006.

Реакцията на едната докторка, навярно не отчитайки, че този разказ е все пак — хумор и свободно предизборно съчинение, била — сега хората неправилно ще се страхуват от участие в тествания! — Както каже! Може и да е права.

С развиващата се сърдечна недостатъчност трябва нещо да се направи! Кардиоложката ми, ми натякна — аз нали ти казвах да изчакаш д-р Доганов! Сега той може да се направи на обиден, че си предпочел д-р Чирков и да не те приеме; а аз мисля, че той може да ти помогне.