Велимир Петров - За осми март на патерици

Лелите дежуреха като санитарки. Там ми устроиха първата изложба с детски рисунки на запалени немски месершмити и фокевулфи от героични якове и лавочкини. Четях им Повест за истинския човек от Борис Полевой и ми разбираха. И досега я зная наизуст. Ние пък учехме в читалище Зора, а големите в кината, по няколко паралелки заедно. Организираха с парите от томболите и от дарения, безплатен ученически стол, в уличката срещу Куба, после стана частна фурна за ишлиме. Посрещахме румънски сирачета дошли с понтон без парапети, теглен от моторница — скелетчета покрити само с вестници, протегнали ръце за мамалига… После поеха шевство над югославски юноши, без родители, загинали титови партизани. Живееха в тогавашното училище Христо Ботев, сега Дом майка и дете. Имаше голям училищен двор, ритахме топка. Веднъж ядох с тях, спомням си странният вкус на десерта след боба — варен картоф колкото яйце, овалян в галета-счукан сухар и малко захар. Уж кнедла. В събота и неделя всякоя от лелите си вземаше за празниците нейното момче. Нашият беше Новак Симич от Валево; на вуйна ми — Драго, на танти Петя — Зоран. Така се привързаха към нас, били сме тяхното семейство, ревяха с глас десет-, дванайсетгодишни деца в униформи на войничета, не могат да ги откъснат от майките ни, когато ги отвеждаха, като развалиха калимерата с Тито. Пееха с патост: Три слънца в небето греят — Сталин, Тито, Димитров. След това стана — Сталин, дупка, Димитров, после — дупка, Димитров, дупка — и накрая три дупки… Правихме после постъпки да търсим Новак Симич от Валево, уж като се уталожиха нещата. Връщаха ни писмата и молбите — нямало такова лице. После ходихме до Югославия, нищо; някои подхвърлиха, че всички които са контактували со бугарите не са живи… Тъжно.

Жените, макар и с различни политически виждания, а много вече бяха и прогледали , нямаше неопарени семейства още се държаха заедно. Като председател на нашия блок, дерибействаше един касапин от халите — Петър. С кожени сако и шапка, по модел от ЧеКа, той казваше кой може да следва и кой не. На референдума за република — видяхме с очите си, как бяха разменени урните. На покрива на стъклената будка изгориха чучелите на царсщината, увесени на бесилки. Тълпата ревеше екзалтирана. Сигурно и без фалшификацията щеше да мине, но не чак 99,99%. После дойде пълното отрезвяване, репресиите, страхът и стиснатите зъби. За дълго, дълго. Жените бяхя неукротими, въпреки, че такива като бай Петър пречеха. Цола Драгойчева идваше често, говореше сладки приказки, фащаха дикиш; после поостаря, спря. Направиха я Горе, шеф на българо-съветската дружба , тя прекръсти Славянка на Осми март и го залепи към нея . Политизира го и с това женското движение фактически заглъхна. Лелите се събираха вече частно по тяхните традициони четвъртъци, петъци, кръжецът „Златна есен“ . Не можеха една без друга; вече имаше телефони и нямаха нужда от вестовой, а и аз бях вече голям. Не ме забравяха. Бях вече женен и с деца и все мама, като си тръгвала от кръжеца, ми носеше — бонбон от леля Вичи, курабийки от леля Славка, тиквени семки от еди коя си. И аз ги икрамях.

Та от Тях произлезе тази мисъл, която възприех — уважението трябва да е ежедневно, а не отбиване на номер. И да прощава Клара Цедкин, узаконила през 1910 година Осми март на втората международна конференция на жените социалистки; в България през 1914; а от 1977 и ООН го провъзгласява за ден на защитата на жената и световния мир… всичко това е в услуга на нечии интереси. Използва се, както и впрочем всички добри поводи са още по-добри, като запалителна смес за безредици, де по-малки, де по-големи. Видяхте снощи по ТВ — озверяла тълпа жени от най-различни народи и породи; от полуголи, до маскирани с фереджета, как обръщат и палят коли, крещят животински… това ли е световната солидарност… имаше един стар тъжен виц — Не дай си боже — мир да избухне; такава борба за мир ще пламне, че жив човек няма да остане.

Ние сме по извръщенията. Изтрезвителното е пълно с еманципирани жени, без задръжки, като изтървани от вързани на кол…

Мили ми жени, сестри и дъщери, по-кротко и извинявайте за старческото ми дърдорене. Все пак се смятам за един от основателите на женското движение в Русе. Междупрочем имам и юбилейна значка за това, от стари времена.

© Велимир Петров

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13471]

Последна редакция: 2009-09-25 13:00:00