Велимир Петров - Нещо като послепис (на сборника „Мъгляви пискюли“)

Нея вечер си спомнихме за Т., по повод годишнина от смъртта му, отляхме и пихме за Бог да прости. Надумках камината и заспахме вперили очи в пламъците. Това е едно от големите удоволствия с камината: с премрежени като на котарак очи, не знаеш сънуваш ли го това, което ти рисуват пламъците и жаравата. Подсъзнанието ми се готвеше за сутрешната работа в ателието. Имах познатото чувство, че съм готов да нарисувам нещо — по така. Някъде между езиците на огъня, неизвестно защо, ми се плезеше и Пецо Айнщайна.

Сутринта разбрах защо. От страх пред големия студ, Пецо се беше презапасил с антифриз от винен произход, против замръзване. За дълго беше нетрудоспособен за позиране. Какво ти позиране — колкото и да подклаждах печката в ателието, термометърът показваше с три градуса по-ниско отколкото в двора. А на двора зимата вече влизаше във владенията си. Загледах се.

Нещо не беше наред! Ние, художниците, имаме професионално атрофирано чувство за възприемане на външния свят, съпоставено с това на другите хора. Виждаме всичко като в картина, в нейните рамки и според нейните закони. Всеки според своя маниер, рисунък и колор. Хората, например, виждам в пропорциите им, ставните прегъвки, движенията — през дрехите. Зная, че жените запомнят събитията и хората по тоалетите, лекарите — по заболяванията на пациентите си; художниците — по съотношенията на нос, чело, скули и прочие. И в този смисъл усетих нещото, което не беше в ред: зимния пейзаж през панорамното стъкло на ателието ми, до болка познат, го виждах сега не като художник. Преди със затворени очи можех да го нарисувам: горния план — на една трета от платното, небе — тъмно сиво, черно, синьо до индиго, нюансирано равно. Под него плавни, с едри мазки байтифшварц плюс оловно бяла, протрито до стъргано — баири и прозирна гора от клечато, хем я има, хем я няма…

Долния план — къщички, малко наивитетни, бутнати едвам-едвам с ножчето.

И прочие… А сега — някакво ново светоусещане, подчинено на други принципи — непластични. Също добре познати, но от позиция на Читател, а сега — дори не смея да го кажа — от позиция на… Писател.

Добре ми е известно, че отделните родове изкуство могат взаимно да се проникват, отъждествяват, допълват, изместват, но че и на Мене ще ми се случи… Господи, какво съм съгрешил!

Озадачен се прибрах от ателието, механично отчитайки, че стъпките ми отпечатани в избързалия сняг го загърбват. Задълго ли? Казва ли ти някой!

Тази — която ме познава много по-добре от… да кажем от отговарящия за мен в шести отдел, с женското си чувство усети аномалията. Загрижено предложи питие по избор. Рано беше. Разсеяно гледах към пишещата машина. Отдавна не бях я ползвал. Договори не бях писал — не помня от кога… Някое и друго встъпително слово при откриване на изложби, рецензии… делови кореспонденции.

Отворих я, сложих лист: ще напиша няколко слова за Т. Младите въобще не го познават. В галерията имаме на депо от него няколко малки, но чудесно изпяти пейзажни откровения.

Написах: In memoriam за колегата, приятеля, човека…

И засякох. Т. цял-целеничък стоеше пред мене. Коцкарските му мустачки издухаха облаче от забравена марка цигари:

— Остави тези глезотии на ИзкуствоВРедите! — потръпна зиморничаво. — Ребрата ми тракат като ксилофон, отвсякъде духа, даже и през илиците на юргана… Кажи някой виц, да ми затоплиш душицата…

— Криза в жанра, Т. е…?

— Имитирай ме тогава! Да се насмея за закуска, много смешно го правиш: как си карам ламбретата… или как се подпирам на статива и се почесвам отзад… Затова те обичам аз тебе, още не си се овълчил. Другите само за пари приказват.

Прегънах се комично, подпрян на въображаем статив. С едната ръка се почесвах дискретно отзад, с другата замислено чоплех нос. Половинката ми ме наблюдаваше любопитно. Очилата на Т. се изпотиха от смях:

— Като не знаеш нов виц, седни и измисли Сам нещо смешно.

Погледът ми пробягна по листа с нелепото In memoriam. Засрамих се; глупаво загледах машината. Бях я купил от една Фройлайн — преводачка в пара-ходството. Германска стока, Ерика — както си беше с охлузеното копче на буквата „Т“ и назъбения клавиш за интервалите, пак беше по-секси от Фройлайнката.

Стегнах се. Отхвърлих образа на преводачката и затраках припряно. Една смехория отдавна се пречкаше из лабиринтите на творческото ми подсъзнание.

Т. нетърпеливо надничаше през рамото ми и се заливаше от чист, искрен смях:

— Точка! Добрият художник трябва да знае, да спира на време! Излишното доизкусуряване може да изсуши и отегчи творбата.