Майк Лосон - Вътрешно разследване

Хартиеният човек имаше петсантиметрова дупка там, където преди малко се намираше носът му.

Наградата на Ема за проведения инструктаж беше вечеря в ресторант по неин избор и тя приятно го изненада, като избра не особено скъп ресторант в Александрия, където специалитетът беше син рак. Може би беше избрала мястото заради облеклото им, но Демарко подозираше, че просто жалеше портфейла му. Ема беше богата; Демарко не беше. Докато чакаха ястията, Ема отпиваше от чаша бяло вино и разглеждаше прокъсаната, повредена от водата салфетка, която Дик Финли беше взел от портфейла на сина си.

— Е, какво мислиш? — попита Демарко.

— Предполагам, че са имена на хора, числата след тях са години, но кои са тези хора и какво значат годините… мога само да гадая. А що се отнася до числата отстрани, приличат ми на вашингтонски телефонен номер, на който му липсват последните три цифри.

— Да, до тези изводи стигнах и аз. А какво ще кажеш за това „Ег“? „Яйце“ ли е имал предвид?

Ема сви рамене.

— Може и да е част от списък за пазаруване, но се съмнявам. Щеше да напише „яйца“, а не „яйце“. Като че ли има и още една дума след „Ег“, но не разчитам дори първата буква.

— Това ли е най-доброто ти предположение? Бях останал с впечатление, че в старата ти работа си разшифровала кодирани съобщения.

— Аз не — каза Ема. — Хората, които се занимават с такива работи, имат научни степени и ползват едни много големи компютри. Аз вършех други неща. — Последното уточнение беше придружено от енигматична усмивка. Ема имаше много хубава енигматична усмивка.

— Страхотно — каза Демарко. — Това е всичко значи? Нямаш никакви гениални идеи какво да правя оттук нататък?

— Всъщност имам — кимна тя.

— Ема — жално рече Демарко, — защо да не ми прати проклетата информация по факса? Става въпрос за имена, надраскани на салфетка, по дяволите, не за планове на ракетна отбранителна система.

— По факса? Ти шегуваш ли се? Нийл е такъв параноик, че не вкарва нищо поверително в компютър с интернет връзка, дори няма мобилен телефон и никога, ама никога не изпраща информация по линии, които могат да бъдат засечени.

Точно по тази причина в деня след тренировката по стрелба Ема и Демарко се намираха във Вашингтон, близо до река Потомак, в една стая с изглед към Пентагона. Нийл беше колега на Ема от дните й в разузнаването и сам се наричаше „търговец на информация“, което всъщност означаваше, че разбиваше мрежи, подслушваше, шпионираше и след това продаваше каквото е научил на купувача, предложил най-високата цена. Демарко винаги беше смятал за смущаващ факта, че офисът на човек със способностите на Нийл се намира толкова близо до Пентагона.

Нийл седеше зад разхвърляно бюро на стол, проектиран за неговите размери. Беше на петдесет и няколко и започваше да оплешивява на темето, но връзваше останалата си, леко посивяла руса коса на тънка опашка, която висеше от тила му като опашката на добре охранен гризач. Както обикновено беше облечен с широка хавайска риза, провиснали шорти и сандали. Демарко нямаше идея с какво се облича, когато температурите спаднеха, но тъй като Нийл рядко излизаше от офиса си, този въпрос беше чисто теоретичен.

— Ема, изглеждаш великолепно както винаги — каза Нийл.

— Благодаря ти — усмихна се Ема. — А ти изглеждаш, като че ли си свалил няколко кила.

Демарко хвърли поглед на Ема, за да разбере дали не се шегува. Нийл беше с размерите на сградата „Крайслер“; и с петдесет килограма да отслабнеше, пак нямаше да проличи.

Нийл обаче се трогна от комплимента и озари Ема с широка усмивка.

— Благодаря ти, че забеляза.

Демарко прочисти гърлото си.

— Да, Джо — каза Ема, — след минутка ще се заемем с въпроса. И все пак няма да е зле да развиеш някое и друго умение за общуване, като например приятелски разговор за повече от шейсет секунди.

— Няма проблем, Ема — махна с ръка Нийл. — Така или иначе, бързам. Със Синди ще ходим на танци довечера.

Синди беше съпругата на Нийл и фактът, че Нийл имаше жена, за разлика от Демарко, беше доказателство за черния хумор на Господ. Но Нийл да танцува? Образът, който му идваше наум, беше хипопотамът от „Фантазия“ на Дисни, не Траволта в „Криминале“.

— Много се радвам — каза Ема. — Може би ако и Джо водеше приятелките си на танци, щеше да успее да задържи някоя.

Нийл се подсмихна на забележката, след което извади една ненадписана кафява хартиена папка от купчината с еднакви папки в единия ъгъл на бюрото му. Демарко нямаше представа как той разпознава коя папка да избере, но имайки предвид колко много Нийл обичаше да се фука, нямаше да се учуди, ако папките бяха маркирани като тесте белязани карти.