Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Дик Финли смята, че синът му може би е бил убит.

Ако не започнеш разговора с нещо интригуващо, бързо губиш интереса на Махоуни. Демарко му разказа за салфетката, намерена в портфейла на Тери, и за всички останали подозрения на Дик Финли относно смъртта на сина му.

Когато стигна до наученото от Нийл за тримата господа от списъка на репортера, Махоуни погледна часовника си, след това лимузината и после каза нещо, което изуми Демарко.

— По дяволите, тия работи всеки ги знае. Преди да изберат Морели в Сената, излезе една статия в „Таймс“, или пък беше в някое от ония префърцунени нюйоркски списания. Все тая, пишеше как Морели бил толкова голям късметлия, че трябвало да си купува билети за лотарията, вместо да работи.

— Може би не е било просто късмет.

— Единият се набутва в катастрофа; другия го хващат със секретарката; а третия го спипват с малолетно момче. Знаеш я старата поговорка, синко: никога не отдавай на злоба това, което може да бъде обяснено с тъпотия.

— Имате право — отвърна Демарко, но в същото време се ядоса, че Нийл беше премълчал факта, че всичко, което бе представил като резултат от задълбочено проучване, е било написано в някакво списание. — Смятате, че трябва да зарежа тази история ли? — попита той. — Мога да продължа да се ровя, да говоря с някои от тези хора, да отида до Ню Йорк и да се срещна с другата жена, но…

— Не, ще ти кажа какво ще направиш. Искам да отидеш да се видиш с Пол Морели.

— Шегувате се — сепна се Демарко.

— Не. Може и да съм длъжник на Дик Финли — беше ми от голяма помощ, когато пристигнах в града, — но мой дълг към страната ни е да разкрия истината пред Пол за това какво става. — Махоуни допи кафето си. — Морели е най-доброто, което се е случвало на партията след Рузвелт — или мен — и той ще е следващият президент на САЩ. Добър човек е — може би дори страхотен — и заслужава да знае, че някакъв репортер се е опитвал да го натопи. И ако Тери Финли наистина е бил убит, в което се съмнявам, заслужава да знае и това. Искам да говориш с него и да му кажеш какво си научил. Ще му се обадя да те приеме. А сега имам да гоня самолет.

Политиците толкова пъти бяха разбивали илюзиите на Демарко, че той се смяташе за достатъчно увреден, за да добие правото да паркира на местата за инвалиди. И все пак трябваше да признае, че беше сериозно впечатлен от Пол Морели.

Морели произхождаше от работническо семейство, най-малкото от пет деца. Завършил бе колеж с помощта на стипендия за социално слаби и според легендите взел дипломата си на юрист, като учел по дванайсет часа на ден, а останалото си време отдавал на благотворителни начинания. Очевидно изобщо не е спял. Амбициозен, надарен и чаровен, той се гмурнал в политиката като риба във вода и станал един от най-младите обитатели на имението „Грейси“. А като кмет на Ню Йорк пожънал страхотни успехи: престъпността намаляла; никакви грозни скандали не опетнили мандата му; профсъюзите се въздържали от ненавременни разрушителни стачки. И така той отплувал към Сената, а според всички коментатори Сенатът беше просто спирка по стремителния му възход към Овалния кабинет.

Начинът, по който изглеждаше, определено не беше пречка. Беше младолик четирийсет и седем годишен мъж, косата му беше като къдрава черна корона, прошарена с точното количество сребристи кичури, а пластичните хирурзи спокойно биха могли да използват профила му за образец. Беше висок и с идеални пропорции, а ако се умореше от политиката, можеше да работи като модел на бански костюми. Но дори и противниците му трябваше да признаят, че не само външността беше неговата сила. Той беше и невероятен стратег, ненадминат дипломат и един от най-сладкодумните оратори, които някога са хващали микрофона. И темите, по които говореше, каузите, които защитаваше, битките, които водеше, винаги бяха толкова… правилни . Последният демократ с такъв магнетизъм носеше името Кенеди.

Онази вечер, когато Демарко позвъни, вратата му отвори самият Морели. Беше облечен небрежно: суичър, удобни бежови панталони и мокасини. Ръкавите на суичъра бяха навити и откриваха силни китки, покрити с груби тъмни косми. Демарко се почувства скован и прекалено официално облечен в своя костюм и вратовръзка. Морели го отведе в уютен кабинет, докато говореше за топлото есенно време. В кабинета вече седеше мъж, когото Морели представи като шеф на канцеларията, Ейб Бъроус. Бъроус седеше в един от двата стола пред бюрото на Морели и в скута си имаше куп листове, висок петнайсет сантиметра. Той кимна на Демарко, но не се изправи, за да му стисне ръката.