Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Не мога да потвърдя впечатленията на Ейб от господин Финли — заяви Морели, — но за едно нещо съм съгласен с него: твърденията, че съм режисирал трагедиите, сполетели тези мъже, са не само неоснователни, а и са доказано неверни.

Демарко остана с впечатлението, че това беше начинът, по който двамата мъже работеха заедно: Бъроус нанасяше яростната емоционална атака, докато Морели излизаше спокоен и разумен. А може би наистина беше спокоен и разумен.

— Имаше още две имена в списъка, сенаторе — каза Демарко. — Две жени. Марша Давънпорт и Джанет Тайлър.

— Кои? — попита Морели. — Познати ли са ти тези имена, Ейб?

— Не — отсече Бъроус.

— Давънпорт е вътрешен декоратор. Вие или съпругата ви очевидно сте се консултирали с нея относно тази къща, когато сте се преместили във Вашингтон.

— Така ли? — учуди се Морели. После щракна с пръсти. — Чакайте малко. Дребничка руса жена?

— Да, сър.

— Вярно. Сега си я спомних. Дойде вкъщи няколко пъти, но доколкото си спомням, нещо не се сработиха с Лидия. За друго не се сещам. Не помня дори да съм разговарял с нея.

Тези думи, общо взето, съвпадаха с онова, което Марша Давънпорт бе казала на Демарко.

— А другата жена? — попита Морели. — Как й беше името?

— Джанет Тайлър. Била е ваша служителка, докато сте били кмет.

— Голяма работа — обади се Бъроус. — Всички в градската управа на Ню Йорк бяха служители на сенатора по онова време.

— И нея ли не помниш, Ейб? — попита Морели.

— Не — каза Бъроус.

— Джо, знаете ли какво — внезапно предложи Морели. — Защо не минете през офиса ми утре, а Ейб ще провери какво имаме из архивите за тази Тайлър. Нали разбирате, и на мен ми е не по-малко интересно защо името й е било свързано с моето.

— О, моля ти се, Пол — каза Бъроус. — Финли си е вкарал мухата, че синът му е бил убит, но това няма нищо общо с нас.

— Ричард Финли беше изтъкнат член на Конгреса, Ейб, и синът му е умрял трагично. Ако можем по някакъв начин да съдействаме за разгадаването на случая, аз искам да помогна.

Демарко трябваше да признае — беше доста впечатлен от Пол Морели.

Отне цял половин час да уредят телефонния разговор.

Пол Морели не можеше да се обади на стареца лично. Първо трябваше да позвъни на друг човек и този човек щеше да предаде на стареца, че се налага да разговарят. Морели даде на посредника номера на една телефонна кабина в ресторант „Гардс“ на Ем стрийт в Джорджтаун. Беше избрал този ресторант заради близостта до дома му и защото не беше често посещаван от тълпите колежанчета, които бяха завладели всяко друго питейно заведение на Ем стрийт. Другото му основание да избере точно това място беше, че автоматът се помещаваше в истинска кабина, в която можеш да влезеш и да затвориш вратата — достатъчно отдалечена и от масите, и от бара.

Пристигна в ресторанта, дегизиран в очила с дебела черна рамка, бейзболна шапка и леко яке — не за да му държи топло, а за да може да вдигне яката и допълнително да прикрие лицето си. Знаеше обаче, че ако някой се вгледа в него, ще го разпознае. Влезе в ресторанта и моментално се запъти към телефонната кабина. Барманът беше увлечен в разговор със симпатична брюнетка и изобщо не го забеляза.

Две минути по-късно телефонът иззвъня.

— Твоите хора май са оплескали нещата с онзи репортер — каза Морели. — Бащата на репортера е намерил цял куп подозрителни неща около смъртта на сина си и сега един човек от Конгреса разследва случая.

— Какви неща? — попита старецът. Както обикновено, гласът му беше спокоен и напълно лишен от емоция. Морели винаги се беше възхищавал на тази негова способност: никога не позволяваше на емоциите да помрачат разсъдъка му. Емоциите пречеха. Или може би, помисли си той, старецът просто не изпитваше емоции.

Морели набързо му разказа за опасенията на Дик Финли.

— Всичко това е без значение — каза старецът.

— Вярно е — съгласи се Морели. — Но твоите хора са допуснали грешка. Не са проверили портфейла на Финли, а вътре е имало пет имена, написани на салфетка. — Морели бързо разказа за тримата мъже в списъка на Финли. Старецът беше запознат с имената и това не отне много време.

— Стари истории — отсече старецът. — Спомена пет имена, кои са другите две?

— Две жени, Марша Давънпорт и Джанет Тайлър.

Морели не искаше да му казва за жените, но в крайна сметка реши, че се налага. Дик Финли знаеше имената им, а сега ги знаеше и Демарко, и тези, с които беше говорил. Може би дори и полицията. Способността на стареца да се сдобива с информация беше невероятна — пипалата му се простираха във всички посоки — и беше напълно възможно да научи за списъка на Финли и от някой друг източник. И все пак Морели си даваше сметка, че в момента стъпва по много тънък лед.