Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Кои са те? — попита старецът.

— Давънпорт е декоратор, която за кратко работи по къщата ми тук, във Вашингтон. Тайлър беше от служителите ми в Ню Йорк.

— Какво знаят тези жени? — попита старецът.

— Нищо не знаят — заяви Морели.

Доколкото си спомняше Пол, той за пръв път се осмеляваше да излъже стареца.

— Прегледах лаптопа и бележниците на Финли — каза Морели. — Според записаното Финли се е свързал с тези жени, защото съм ги уволнил. Предполагам, надявал се е да чуе злепоставящи ме факти, които да му свършат работа, но е ударил на камък. Финли е търсил за какво да се хване.

— Сигурен ли си? — попита старецът.

— Да. Проблемът не е в списъка или хората в него. Проблемът е, че този човек може да тръгне да рови в същата посока, в която бе поел и Финли.

— А ти все още не знаеш как Финли е взел името на доктора или как го е свързал с…

— Не. Не знам как е направил връзката.

— И как ще действаш? Искаш ли някой да се погрижи за този любопитен младеж?

Лесно му беше на стареца: Искаш някой да изчезне? Нямай грижи.

— В никакъв случай — каза Морели. — Ако пострада, това ще накара някои хора наистина да задълбаят в случая, от ФБР например. Просто искам известно време да бъде следен. Мисля, че след няколко дни ще се откаже, ще реши, че не е имало нищо странно в смъртта на Финли, но дотогава искам да бъде следен. Въпросът е да не говори с доктора.

— Знаеш ли — промърмори старецът, — докторът много пъти ни е бил от полза. Но тъй като не можем да разберем как репортерът се е добрал до него, мисля, че може би е време…

— Да, май си прав — съгласи се Морели. — Но този, любопитния, нека го наблюдаваме. А, да, и още нещо: прати някого да вземе лаптопа на Финли. Искам да го открият някъде. Бащата на Финли подозира, че има нещо гнило, защото лаптопът е изчезнал.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Да. Важните неща бяха в един бележник, онзи, който е бил у него в нощта, когато е умрял.

— Добре — каза старецът. — Та как се казва любопитният младеж?

— Демарко — каза Пол Морели. — Джо Демарко. — Морели се поколеба дали да спомене, че Демарко е кръщелник на Хари Фостър, но се отказа. Искаше нещата да са прости и ясни за стареца.

Старецът за момент млъкна, след което каза:

— Толкова сме близо, Пол. Никога не съм предполагал, че ще стигнем толкова далеч.

Морели едва не извика: Аз го постигнах. Но се сдържа. Вместо това кимна.

— И аз не вярвах, но вече сме близо до успеха. Благодарение на теб.

Демарко взе пощата си от кутията и първото нещо, което видя, беше писмо от Ели Майърс. Не я беше виждал близо половин година, а последно бяха говорили преди три месеца. Отвори плика, прочете краткото писмо, след което дълго седя и размишлява. Минаха десетина минути, преди бавно да се затътри към втория етаж на къщата.

Демарко живееше на Пи стрийт в Джорджтаун в малка двуетажна бяла тухлена къща. Когато жена му се разведе с него, му остави ипотекирания им дом, но взе почти всичко останало, което той притежаваше, включително и мебелите. Вече близо две години, откакто тя си замина, желанието му наново да обзаведе къщата непрекъснато биваше подривано от изневярата й — беше имала връзка с братовчед му. В крайна сметка беше заменил повечето от мебелите, които тя беше отнесла, и долният етаж отново приличаше на дом, обитаван от нормален човек. Но горният етаж, който се състоеше от две спални и малка баня с душ, все още беше гол, с изключение на два предмета: пиано втора ръка и двайсеткилограмова боксова круша, която висеше от оголена греда на тавана.

Демарко беше купил пианото от една разпродажба, без много да му мисли. Като малък беше свирил и още помнеше как да чете ноти. Знаеше, че никога няма да може да изсвири пиеса, изискваща истински талант, но сметна, че ако музиката е достатъчно бавна и без много фиоритури, би могъл да свири за себе си. Другият му аргумент бе нуждата от хоби — нещо различно от блъскането по боксова круша. Той и двама негови приятели едва не се осакатиха, докато замъкнат тежкия инструмент по тесните стълби до горния етаж, и затова през онзи ден той беше решил, че ако някога му омръзне да свири, по-скоро ще нацепи пианото на трески, вместо отново да го сваля по стълбите.

Цял час подрънква „Черно кафе“, стар блус на Ела Фицджералд. Малко поразвали песента с по-несръчната си от всякога лява ръка. Докато свиреше, си представяше как Ела пее — и как навремето бе танцувал с Ели.

Запознаха се на една ваканция в Кий Уест. Тя беше учителка, която живееше в Айова, и той хареса всичко в нея — външния й вид, чувството й за хумор, факта, че обичаше да преподава на деца, — но беше невъзможно да продължат връзката, отдалечени на хиляда и петстотин километра един от друг. Той можеше да се премести — или пък тя, — но нито един от двамата не пожела да направи подобен компромис, да се откаже от хубавата си работа и да започне живота си отначало на непознато място. Неизбежно пътищата им се разделиха. Сега му пишеше, че се е сгодила за добър човек, местен пожарникар — но между редовете сякаш се прокрадваше „ех, а можеше да бъде иначе“.