Майк Лосон - Вътрешно разследване

И така, той свиреше на пианото, мислеше си за Ели и се самосъжаляваше. Представи си се стар и самотен, как храни гълъбите, седнал на пейка в парка през някой мрачен зимен ден. Чуваше гласа на майка си, как се оплаква, че няма внучета и никога няма да има. И тогава осъзна, че тъй като беше единствено дете, ще е последният от фамилията Демарко. За щастие, преди да потърси нож, за да си пререже вените, телефонът иззвъня. Беше Нийл.

— Онзи телефонен номер — каза той. — Имам нещо за теб, но не знам какво значи.

Съвсем нетипично за Нийл признание.

Тъй като не би споделил какво е открил, освен ако Демарко не разполага с телефон, оборудван с кодиращо устройство, одобрено от Агенцията за национална сигурност, Демарко трябваше да отиде до дома му, за да получи информацията. За щастие Нийл живееше на по-малко от три километра.

Съпругата му си беше вкъщи и за разлика от Нийл беше симпатичен, нормален човек. След размяната на брачните клетви тя се беше захванала, както е присъщо на жените, да промени съпруга си по най-различни ловки начини, а Нийл дори и не съзнаваше, че някой го променя. В офиса си той беше надут, високомерен и обичаше да се фука, но в дома си, докато жена му беше в кухнята и можеше да го чуе, той обикновено обуздаваше някои от по-дразнещите си навици.

— Както ти споменах — каза той на Демарко, — съставих всички възможни комбинации на цифрите от този частичен номер. Изключих несъществуващите номера и установих на кого принадлежат останалите. Направих кръстосан анализ… Както и да е, няма да те отегчавам с подробности, но трябва да знаеш, че си беше доста работа. Открих четирима души, които ми се сториха интересни. Единият беше изключително интересен. Първият е жена на име Тами Джонсън. Работи в Министерството на правосъдието. Сещам се за ред причини един репортер да разговаря с някого от Министерството на правосъдието за Пол Морели, но проблемът е, че госпожа Джонсън е от „Личен състав“. Занимава се с неща като здравни осигуровки и пенсии, така че се съмнявам да е била златна мина с информация за Тери Финли, но ще оставя на теб да решиш дали съм прав. Вторият номер — продължи Нийл, — принадлежи на един господин, който живее в югоизточната част на Вашингтон и носи интересното име Делион Уайт. Господин Уайт е едноличен търговец на фармацевтични продукти.

Пустият му Нийл — жена му все още имаше доста да поработи върху него.

— Тоест продава дрога — заключи Демарко.

— Крек, ако искаме да сме точни. Тъй че Делион може би продава крек на Морели.

— Съмнявам се — промърмори Демарко.

— И аз — каза Нийл. — Виж, последните две имена са най-интригуващи. Третият номер е на името на Мишел Томас, която работи за елитна фирма за компаньонки.

— Проститутка?

— Oui. Тери Финли е бил ерген и предполагам, че си е имал някакъв вид сексуален отдушник, но силно се съмнявам, че е ползвал услугите на госпожица Томас.

— Защо?

— Защото далеч не му е била по джоба. Мишел Томас е бутикова стока. Тери Финли е бил по-скоро клиент на евтините универсални магазини. Но виж, Пол Морели би могъл да си я позволи.

— Да, това определено е интересно. Проблемът е, че Пол Морели е толкова дяволски красив, че жените биха му плащали, за да спи с тях. Съмнявам се да си вика проститутки.

— Човек никога не знае — каза Нийл. — А сега стигаме и до четвъртия номер. — Нийл направи драматична пауза. — Четвъртият телефонен номер е мобилният на Лидия Морели.

— Какво?!

— Може да е просто съвпадение. Утре ще изтегля телефонния архив на четиримата и ще видим дали някой от тях се е обаждал на Тери Финли. Според архива на Финли той не се е свързвал с тях.

Щом се прибра, Демарко влезе направо в кухнята и извади от фризера бутилка водка. Водката беше руска, с хубавичък зелен етикет. Беше платил за нея петнайсет долара.

Напоследък Демарко експериментираше с различни марки. Ема му беше препоръчала „Грей Гус“, която му хареса, но струваше около трийсет долара бутилката. А в бар можеше да се изръсиш с дванайсет долара за Мартини с „Грей Гус“; и като ти го поднесат, направо очакваш да чуеш: „Давай кинтите!“ И ето че една вечер, докато прехвърляше каналите, Демарко попадна на някакво шоу за невежеството на пиячите на водка. На живо в студиото поднесоха на петима дегустатори — до един превзети тъпаци, които уж проявявали предпочитания към елитни марки — шест различни марки водка в еднакви чаши. По цена водката варираше от най-луксозната до най-достъпната и, както можеше да се очаква, дегустаторите не успяха да идентифицират любимата си марка, а трима от петимата заключиха, че най-евтината водка била най-добрата.