Майк Лосон - Вътрешно разследване

Демарко усещаше, че сенаторът е смутен от поведението на съпругата си. Една-две думи бе произнесла леко завалено, а когато се запъти към барчето, движенията й, бяха премерени, като че ли полагаше усилие да запази равновесие. Очевидно беше обърнала няколко питиета с бившата си състудентка и беше леко замаяна.

Бутилките в барчето силно издрънчаха, докато Лидия се мъчеше да открие тази, която търсеше. Здраво стиснала за гърлото едно шише с уиски, тя се обърна и отново се усмихна на Демарко.

— Няма ли да ме представиш на този привлекателен господин, Пол? — попита тя.

— О, разбира се — отвърна Морели. — Джо, това е съпругата ми Лидия. Лидия, това е Джо Демарко. Джо прави разследвания за Конгреса.

— Наистина ли? Нещо като частен детектив?

Бъроус се изсмя, тъй като най-вероятно предположи, че Лидия се шегува, но тя моментално го стрелна с поглед, който изтри усмивката от лицето му. Демарко беше забелязал, че когато влезе в стаята, тя не обърна никакво внимание на Бъроус, и съдейки по реакцията й на неговия коментар, беше очевидно, че не го харесва.

Демарко се почувства длъжен да отговори.

— Не, госпожо. Аз съм просто адвокат. Аз…

След това замълча. Не смяташе, че е уместно да обсъжда причината за посещението си със съпругата на сенатора, и Пол Морели, който веднага усети безпокойството му, се намеси:

— Джо просто разследва случай, който засяга един репортер, Лидия. Нищо значително.

Лидия повдигна едната си вежда.

— Е, щеше да е много по-интересно, ако беше от ония, печените частни детективи. Прилича на такъв.

— Лидия — каза Морели, чието търпение явно се изчерпваше, — трябва да…

— Добре. Изчезвам. Оставям ви да продължите с момчешките си занимания.

Докато минаваше през вратата, дясното й бедро леко закачи рамката на вратата и тя измърмори „Опа“.

Морели се загледа за момент през отворената врата, след което се обърна към Демарко.

— Предполагам, знаете какво се случи с нашата дъщеря, нашата Кейт. Това оказа ужасен ефект върху нас, особено върху Лидия. И двамата все още се възстановяваме.

Демарко отново се изуми от дипломатичността на Морели. Без да каже нищо унизително, той току-що обясни защо жена му може би е прекалила с питиетата и се е държала малко глупаво пред абсолютно непознат.

— Да, сър — каза Демарко, — и съжалявам за загубата ви.

Демарко знаеше, че Кейт всъщност е била доведена дъщеря на Пол Морели — дете на Лидия от първия й брак — и че Пол я осиновил, когато тя била на по-малко от две годинки. Преди шест месеца, на шестнайсет, бе загинала при автомобилна катастрофа. Демарко си спомни една вестникарска снимка от погребението: сенаторът е прегърнал жена си, по красивото му лице се стичат сълзи. Снимката беше като портрет на идеалното семейство, само дето центърът му бе изтръгнат.

Морели поклати глава, като че ли да се отърси от спомени, които не искаше да извиква в съзнанието си.

— Докъде бяхме стигнали, Джо?

И сам отговори на въпроса си:

— А, да. Щяхте да ми обясните какво общо има смъртта на Тери Финли с мен.

Демарко започна да му разказва за тримата мъже в списъка на Финли — Башо, Фрей и Риймс — и когато приключи, Ейб Бъроус избухна.

— Пак ли тези простотии! — възкликна той. — Знаете ли, Демарко, случилото се с въпросните господа обхваща период отпреди пет до четиринайсет години. Четиринайсет години! Но хората продължават да говорят. Тримата мъже са направили по нещо глупаво и винаги ще се намери някой тъпак да намекне, че Пол им е създал тези проблеми просто защото техните грешки са помогнали на кариерата му. А негодниците от Републиканската партия… Сигурно са хвърлили хиляди, дори милиони да разнищват тези злополуки, съвпадения, каквото и да са, по дяволите, и са се изръсили с надеждата да открият нещо, което да лепнат на сенатора. Като например, че видиш ли, той бил платил на онова педалче да се набута в леглото на Риймс.

— Ейб — вдигна ръка Морели, очевидно недоволен от избора на думи от страна на своя помощник.

— Всичко е една голяма помия! — не се спря Бъроус. — Нека ви кажа и още нещо. Не обичам да говоря лошо за мъртвите, но Тери Финли… Той беше като онези джавкащи малки кученца. Сещате ли се, онези помиярчета, които нямат и петнайсет сантиметра от земята, но все се теглят на каишката и се мъчат да те докопат, все едно са питбули. Ето такъв беше Финли. Все търсеше следващата голяма бомба, която да засенчи аферата „Уотъргейт“ или скандала „Люински“, но така и не я откри. Работи за „Уошингтън Поуст“ петнайсет години, но както чухте преди малко, хора като сенатора дори и не знаят, че е съществувал.