Майк Лосон - Вътрешно разследване

За разлика от Пол Морели, Бъроус не впечатляваше с физика. Беше нисък и пълен, с корем, който преливаше над колана му. Имаше месести устни, масивен нос като картоф и тънка пясъчноруса коса, която беше оформил като къдравата прическа на афроамериканец в жалък опит да прикрие факта, че оплешивява.

— С Ейб гледаме да отхвърлим малко работа на спокойствие — каза Морели с уморена усмивка. — През деня просто не стига времето, а утре заминавам извън града.

Морели покани Демарко да седне до Бъроус, а сам той се настани на високия стол зад бюрото. Дори и със суичър Морели изглеждаше като човек, чието място е зад някое голямо бюро, откъдето да раздава команди, и Демарко се почувства като пълен некадърник. Този мъж беше само с няколко години по-възрастен от него, но докато Джо Демарко беше държавен служител без изгледи за напредък в кариерата, Пол Морели щеше да се кандидатира за президент.

— Искате ли кафе, Джо? — попита Морели и когато Демарко прие, Морели погледна Бъроус. Бъроус се намръщи, че го пращат да прислужва на Демарко, но остави листовете настрана и отиде да донесе кафето.

— Джон Махоуни ме помоли да се срещнем с вас днес, Джо, но не беше особено конкретен относно причината. За него ли работите?

— Не, сър, не пряко за него — излъга Демарко. — Аз съм просто адвокат, назначен към Конгреса. — За да отвлече вниманието на Морели и да спре по-нататъшните въпроси кой го е назначил и с какво се занимава, Демарко изтърси: — Между другото, кръстникът ми е работил за вас.

— Кръстникът ви?

— Да, сър. Хари Фостър.

— Я виж ти! — възкликна Морели. — Хари е добър човек, познаваме се от години. — Следващият въпрос на Морели озадачи Демарко. — Близки ли сте с Хари, Джо?

— Ами не, сър, вече не. Бяхме близки, когато бях малък, но откакто живея тук, а Хари в Ню Йорк…

— Разбирам — кимна Морели. В този момент Бъроус се върна с кафето за Демарко и сенатора. Морели му благодари, отпи от чашата си и попита: — И така, Джо, как мога да ви бъда полезен?

— Господин Махоуни получи обаждане от стар свой приятел, бивш конгресмен на име Дик Финли, който се пенсионирал преди около десет години. Синът на Финли наскоро умрял и полицията отписала смъртта му като злополука, но Финли смята, че синът му може би е бил убит заради нещо, върху което е работел.

— С какво се е занимавал синът му?

— Бил е репортер. В „Уошингтън Поуст“.

— А, онзи човек — обади се Бъроус.

— Познавал си го, Ейб? — попита Морели.

— Да, познавах го. — Бъроус направи гримаса, която подсказа на Демарко, че не е бил голям фен на Тери Финли.

— А какво кара господин Финли да смята, че синът му е бил убит? — попита Морели.

Демарко му обясни.

— Хм. Звучи доста неубедително. Но все пак мога да си представя колко разстроен е от смъртта на сина си. Също така предполагам, че господин Финли е доста възрастен.

— Да, сър — потвърди Демарко и неволно се възхити от хитрия ход на Морели. Без да каже и една лоша дума, той току-що беше намекнал, че Дик Финли не само е обезумял от скръб, но и страда от старческо слабоумие.

— При всяко положение това какво общо има с мен, Джо?

Преди Демарко да успее да отговори на въпроса, вратата на кабинета се отвори със замах и съпругата на сенатора влезе при тях.

Демарко беше виждал по вестниците снимки на Лидия Морели, която позира до сенатора на различни празненства във Вашингтон, но на тези снимки не личеше колко крехка всъщност беше тя. Беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет и пет-шест и болезнено слаба. Демарко беше чел, че е с няколко години по-възрастна от съпруга си, но ето че когато двамата се намираха в една стая, разликата в годините сякаш бе цяло десетилетие. Въпреки това тя все още беше привлекателна жена, с големи синьо-сиви очи и руса коса, подстригана във форма, която подчертаваше хубавите й скули. За разлика от сенатора, тя не беше облечена небрежно. Носеше бежов костюм с панталон, розова блуза с широка яка и обувки на високи токчета.

Лидия за момент отвори широко очи от изненада, когато видя Демарко да седи в кабинета, но бързо се овладя, усмихна му се и се обърна към съпруга си.

— Извинявай, Пол. Не знаех, че имаш гости.

— Здравей — каза Морели на жена си. — Къде се губиш?

Морели зададе въпроса небрежно, но Демарко усети лека острота в тона му, като че ли се беше подразнил, че жена му е излизала или че не му е казала къде отива.

— А, бях на вечеря с една приятелка от едно време, от клуба в университета — каза Лидия. След това вяло вдигна юмрук във въздуха, измърмори „Напред, Алфа Пи!“ и отиде до един шкаф в далечния край на стаята. Когато го отвори, Демарко успя да види, че той всъщност представлява барче, пълно с бутилки, чаши и гарафи. — След минутка се махам, няма да ви преча — каза тя с гръб към мъжете, докато разглеждаше съдържанието на барчето. — Само ще си забъркам питие за ваната.