Майк Лосон - Рискове на играта

Устните на Махоуни потрепнаха при думата „другите“. Демарко беше завършил право и дори беше приет в Адвокатската колегия на Вирджиния, но никога не беше практикувал. Вместо това беше започнал да работи за Джон Махоуни и беше вършил за него неща, които не би включил в професионалната си биография. Въпреки това Демарко се смяташе за адвокат и неизменно се вбесяваше, защото Махоуни не му го признаваше.

— Освен че ми вземат по шестстотин долара на час — отговори Махоуни, — в момента замерват КЦКФБ с хартиени камънаци, за да забавят процеса. Ако започне дело, ще вържат Кайзър на фльонга. Обаче до процес изобщо няма да се стигне, защото Моли не го е извършила.

Не си направи труда да добави: И твоята работа е да го докажеш, мамка му .

Махоуни се позамисли, допи питието си и стовари чашата върху бюрото.

— Някой е натопил дъщеря ми, мамка му. И когато намеря кучия син…

— Аз не мисля, че е била натопена — каза Демарко.

— Моля?!

— Шефе, не може да натопиш някого с половин милион долара.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Казвам само че ако някой е искал да натопи Моли, според мен не би хвърлил на вятъра половин милион долара просто за да метне въдицата. Няколко хилядарки може би, но не и половин милион. Според мен става едно от двете: първо, някой използва Моли за прикритие…

— За прикритие ли?

— Да. Някой — може би от нейната компания — се е опитал да направи удар на пазара точно както си мисли Кайзър, обаче са използвали самоличността на Моли, така че тя да опере пешкира, ако нещо се обърка.

Махоуни кимна.

— И второ?

— Второ, някой се опитва да засегне теб. И за целта е готов да се раздели с петстотин хиляди долара.

Махоуни замълча — не му беше хрумнала възможността той да е мишената.

— Може би си прав — каза той накрая. — Затова трябва да се размърдаш и да разкриеш какво се случва. Направи каквото трябва, Джо. Положи всички усилия. Разбираш ли?

Махоуни искаше да каже, че не му пука дори да се наложи да нарушат някой закон. На всичко отгоре Демарко беше наясно, че ако го пипнат да нарушава закона, на Махоуни също няма да му пука.

Демарко отново погледна навън към протестиращите. Лозунгите, които носеха, се поклащаха напред-назад в унисон, все едно хората пееха някоя бунтовна или скаутска песен. Демарко се зачуди дали пък да не престане да работи за Махоуни и да започне като координатор на протестите. Тези приятелчета трябваше просто да слязат от автобуса и той щеше да е на линия, снабден с разрешителни, боя за лице и хитроумни ритмични лозунги. А като допълнение щеше да им осигури сламени чучела, които да бесят — и всичките до едно щяха да са с лика на Махоуни.

Гюс Амато пътуваше с колата си от Атлантик Сити към Портсмут, Ню Хампшър, където живееше Глийсън. Не обичаше да лети, натъпкан на седалка, направена като за някакви вейки или за дванайсетгодишни деца, и заобиколен от хора, които непрекъснато кашлят и кихат. И никак не обичаше да пътува невъоръжен.

Бърлогата на Глийсън се оказа по-отвратителна, отколкото бе очаквал: шейсет и пет квадратни метра барака, която не беше виждала боя от двайсет години. Предната морава представляваше обрасла с глухарчета и бурени поляна, осеяна с боклуци: бутилки от бира, стара тоалетна чиния, детски велосипед без едно колело, ръждясало барбекю, катурнато на една страна. Единственото нещо, което не беше счупено, беше новичък форд 250 с четири врати, паркиран пред къщата. На ремарке за форда беше закачена четириметрова рибарска моторна лодка „Бостън Уейлър“ с лъскав извънбордов двигател „Мъркюри“.

Човекът, който се появи на прага, беше около шейсетгодишен. Малкото останала му коса беше изтъняла и прошарена. Мъжът имаше издуто шкембе и кървясалите очи на закоравял пияница. Носеше прилепнал бял потник, от който стърчаха отпуснатите му ръце, и дънки, покрити на няколко места с ръждиви петна, които Гюс заподозря, че са от рибешка кръв. Беше висок около метър и деветдесет, което го правеше с десетина сантиметра по-висок от Гюс, но ръстът на този тип беше последната грижа на госта.

— Какво искаш? — попита мъжът. Не го каза грубо, по-скоро звучеше изненадан, че има посетител.

— Ти ли си Том Глийсън? — попита Гюс.

— Да. Ама ако продаваш нещо…

Гюс го удари в корема и усети как юмрукът му потъва в десетсантиметров слой сланина. Глийсън се строполи на прага и започна да се дави.

— Исках да се уверя — каза Гюс.

Гюс завлачи Глийсън с една ръка по пода и го облегна на канапе със странен зелен цвят като на грахова супа. Докато Глийсън се опитваше да си поеме въздух, Гюс огледа жилището. Боже, как може някой да живее така? Чуваше как хлебарките пълзят по покритите с коричка от стара храна съдове в мивката.