Майк Лосон - Рискове на играта

Е, имаше един тип в „Бейсайд“, ненормалник на име Холоуей. На ръст едва надвишаваше метър и седемдесет, беше слаб като вейка и имаше грозно мораво петно, което покриваше половината му лице. Освен това беше осъден като сериен убиец и излежаваше шест последователни доживотни присъди. Веднъж Гюс посегна към единствения останал десерт в столовата, а откачалникът, който беше зад него на опашката, го предупреди:

— Ще те убия, ако го вземеш.

Изтърси го с абсолютно равен глас. Гюс каза на Холоуей да си го начука и взе десерта, но до края на престоя си в „Бейсайд“ се озърташе през рамо, защото Холоуей беше потаен и умен. Да, трябваше да признае, че Холоуей определено го бе уплашил.

Единственият друг човек, който го плашеше така, беше Делрей, макар че никога не би го признал гласно. И щеше да се сбие с него, ако се наложи, макар че сигурно щеше да изгуби. Делрей беше силен колкото него и несъмнено беше също толкова издръжлив, а и беше лежал на по-лоши места от „Бейсайд“. Не ставаше дума обаче за телосложението му, нито дори за разказите, които Гюс беше чувал за него. Причината бяха мълчанието му, поведението му и, разбира се, проклетото му око. Гюс знаеше само, че щеше да се чувства по-добре, ако Макгрудър беше изпратил някой друг да го придружи при Глийсън.

Взе Делрей от летище „Логан“ в Бостън и през целия път единственото, което каза този тип, беше:

— Спри, че трябва да се изпикая.

Когато пристигнаха пред бараката на Глийсън, Гюс заяви:

— Ето го мястото. Виждаш ли пикапа?

Делрей не отговори.

Гюс трябваше да признае, че Глийсън се справи прилично. Помогна и фактът, че беше адски уплашен — затова не се налагаше да се преструва, — но поднесе историята както трябва и каза точно каквото се очакваше от него. По едно време, само за да му напомни в какво положение се намира, Гюс взе една снимка и попита:

— Това внучката ти ли е? — А когато Глийсън кимна с разтреперана брадичка, все едно ще ревне, Гюс додаде: — Малко е пухкавка, но не се тревожи. И племенницата ми беше такава на десет-единайсет, а на шестнайсет заприлича на анорексичка. Така че има надежда.

Забеляза как го изгледа Делрей, все едно е изръсил нещо нередно, но нямаше значение — Глийсън схвана. Призна, че е продал камиона с рибата на някакви типове в Манчестър и с парите си е купил нов пикап и мотор за лодката. А каквото останало, го дал на дъщеря си. Гюс го беше инструктирал да каже така, за да не изглежда като алчен негодник и да отнесе по-малко пердах.

Защото щеше да отнесе някакъв пердах, така поне мислеше той. При първото си посещение Гюс го беше предупредил, че ще го понашляпа за по-голяма убедителност, но няма да е силно, освен ако Глийсън не оплете конците.

За щастие, той се придържаше към сценария на Тед, и то без да преиграва.

— Защо го направи? — попита Делрей. Единствените му думи, откакто бяха влезли в къщата на Глийсън.

— Имах нужда от нов пикап — отговори Глийсън. — Старият ми се разпада, а не ми отпуснаха заем. Трябваше ми и нов мотор за лодката. На практика се прехранвам с риба.

За да попречи на Делрей да продължи да задава въпроси, Гюс фрасна Глийсън в лицето и го събори от канапето с цвят на повърнато.

— Върви да донесеш ключовете и документите на пикапа, тъпако — изсъска му Гюс.

След като Глийсън му подаде ключовете и документите, Гюс измъкна полуавтоматичен пистолет двайсет и втори калибър.

— Ей, ама чакай малко — възкликна Глийсън.

Гюс не го изчака. Застреля го в гърдите, после му пусна и куршум в челото. Дори да беше изненадан, Делрей с нищо не го показа. Но той и бездруго нищо не показваше.

Гюс прибра гилзите, които изплю оръжието му, огледа помещението и каза:

— Не съм докосвал нищо, освен лицето му. Ти докосвал ли си нещо?

Делрей подмина въпроса.

Оставиха Глийсън на мръсния килим в дневната, а хлебарките полазиха в локвите кръв още преди да затворят вратата. Според Гюс местните ченгета сигурно щяха да решат, че след безкраен период на лош късмет Глийсън най-сетне се е видял с малко пари, купил си е нов пикап, а после се е появил някакъв задник, застрелял го е и е прибрал пикапа. Като се замислиш, горе-долу така и се случи.

— Какво мислиш? — попита Макгрудър.

— Не знам — отвърна Делрей. — Оня тип беше толкова уплашен, че едва говореше. Но нищо не отрече.

— Какво казва Донатели?

— Подкрепя историята на Тед.

— Марко Донатели е проклета змия — изсумтя Макгрудър. — Не е като стареца си. Би подкрепил историята на Тед, ако той му е пуснал няколко вечери аванта в казиното.