Майк Лосон - Рискове на играта

Моли кимна.

— Да, казва се „При Майло“. На няколко пресечки от тук е и ходя там, когато ми трябва интернет, а не съм на работа. По-евтино е, отколкото да плащам месечен абонамент у дома.

Това вече го изненада — жена на възрастта на Моли и с нейните доходи да няма интернет връзка у дома. Е, може би просто беше пестелива.

— Мисли, Моли — настоя Демарко. — Който е направил това, познава навиците ти. Знае, че ходиш в онова кафе. Знае адреса ти, датата на раждане и номера на социалната ти осигуровка. Половин милион долара са внесени в сметка, която уж е твоя, което означава, че този тип е богат или има достъп до много пари. Затова мисли, Моли! Кой човек с пари има достъп до личните ти данни? Списъкът надали е дълъг.

Моли само поклати глава.

Господи!

— Имаш ли неприятели в службата, някой, който да ти завижда…

— Да ми завижда ли! — възкликна Моли и се изсмя — кратко, хрипливо и мрачно, — като че ли представата някой да й завижда й се струваше абсурдна.

— Тогава ми кажи кои твои познати притежават компютърни умения за такова нещо.

— Компютърни умения ли?

— Може някой да е хакнал компютъра ти, за да се добере до личните ти данни, или е поставил някое от онези… онези устройства, дето следят какво тракаш по клавишите. И после е влязъл в компютъра от кафенето и е направил да изглежда така, все едно ти си купила акциите и си отворила банковата сметка.

Моли сви рамене.

— Повечето хора, с които работя, са учени или инженери и всички използват компютри. Но никой не е хакер, поне доколкото ми е известно.

— Ами служителите от компютърния отдел? Сигурно в службата имате техничари, които ви обслужват машините.

— Наемаме поддръжка отвън и аз не познавам никой от тях.

— Как се казва фирмата, Моли?

Тя му каза и Демарко си записа. Добре че все пак имаше нещичко за записване.

— Ами хората, с които си работила по проекта за подводниците? Който и да го е извършил, би трябвало да знае кога производителят на акумулаторите ще оповести пробива. Колко души участваха в проекта?

— В главния екип имаше петима инженери, в това число и аз, но много хора в компанията знаеха. На всеки две седмици се отчитахме пред шефовете и пред инвеститорите докъде сме стигнали.

— Дай ми имената на другите инженери.

Моли се подчини, но додаде:

— Те са обикновени хора като мен. Не биха направили нищо подобно. И доколкото ми е известно, никой от тях не разполага с личните ми данни.

— Моли, сещаш ли се за нещо, което може да ти помогне? Каквото и да е. За някой, който е душил край кабинета ти, който те е разпитвал за номера на социалната ти осигуровка или за банката ти?

Моли понечи да каже нещо, но после изхлипа приглушено, надигна се от масата и застана пред кухненската мивка с гръб към Демарко. Стоеше там приведена, сякаш ще повърне. Накрая се изправи, но не се обърна.

— Колко е часът? — попита.

— Дванайсет и половина — отвърна Демарко и погледна часовника си. Какво значение има колко е часът?

— Искаш ли едно питие, Джо?

Аха. Тя не искаше да започне да пие преди обяд, сякаш сутрешното пиене те превръща в алкохолик, но ако слънцето е подминало зенита, всичко е наред. И не искаше да пие сама.

— Не, благодаря — отговори Демарко. — Не ми се пие.

Моли отвори едно шкафче над мивката и извади бутилка скоч. Евтин скоч, забеляза Демарко. Сигурно на вкус беше като разредител за боя. Докато Моли си наливаше, Демарко й разказа какво му е съобщил Ранди Сойър за трите предишни случая с търговия въз основа на вътрешна информация в „Рестън Тек“.

— Моли — каза той, — ако не се сещаш за човек, който би те натопил, сещаш ли се поне за някой от компанията, който може да се възползва от вътрешна информация? Ако Сойър е прав за предишните случаи, трябва да е човек, който работи в компанията отдавна, много преди ти да постъпиш. Сещаш ли се за човек, който е по-богат, отколкото може да се очаква? Нали разбираш, да харчи повече, отколкото смяташ, че може да си позволи. Или колега, който е много любопитен какво работиш.

Демарко се хващаше като удавник за сламка и го съзнаваше. Моли не отговори. Продължаваше да стои до мивката с гръб към Демарко. Беше обърнала на един дъх първото си питие, докато той говореше, после веднага си наля второ, но този път сложи в чашата си и лед.

— Моли — подкани я той, — хрумва ли ти нещо?

Тя продължи да мълчи и да гледа през прозореца към невзрачния вътрешен двор. Демарко го забеляза на влизане в сградата — малък правоъгълник, обрасъл с треволяк, предимно с плевели, басейнче за птици без вода и няколко храста с изсъхнали кафяви листа. Цялата жилищна сграда изглеждаше занемарена, но може би обитателите не можеха да си позволят да се оплачат от липсата на елементарна поддръжка.