Майк Лосон - Рискове на играта

Е, това си беше разкритие. Демарко трудно можеше да си представи човек с придобивките на Кембъл да си позволи ранно пенсиониране. Сигурно беше затънал в дългове, а съдейки по състоянието на пазарите през последните години, пенсионните му осигуровки вероятно бяха в същото състояние като на всички останали.

— Кембъл женен ли е? — попита Демарко.

— Да.

— Съпругата му богата ли е?

— Не знам.

— Е, може тя да има хубава работа — отбеляза Демарко.

— Мисля, че тя не работи, но не съм сигурна.

— Моли, нека те попитам нещо. Защо не докладва Кембъл, когато го чу да води онзи разговор по телефона?

Тя не отговори веднага. Допи виното си, после се озърна за сервитьорката и й даде знак, че иска още една чаша.

— Не знам. Може би защото навремето не значеше нищо. Не и преди да ми се случи това.

Демарко остана с впечатлението, че Моли лъже, но за какво? Пък и защо изобщо ще лъже?

Тед паркира пред къщата на Ал Кастиля и погледна часовника си. Беше подранил с пет минути. Затвори очи, съсредоточи се и отрепетира наум как ще се държи и какво ще говори. Животът му зависеше от поведението му по време на тази среща.

Отново погледна часовника си. Искаше да се яви точно навреме, нито минутка по-рано и определено нито минутка по-късно. В 20:45 ч. излезе от колата. Докато приближаваше по алеята към входната врата, поклати глава, смаян както обикновено от гледката, която представляваше домът на Ал.

Къщата се намираше в работнически квартал на Филаделфия. Беше триетажна, с голяма предна веранда, скъпа дъбова врата и прозорци с капаци срещу ураганни ветрове. Беше хубава, почтена на вид къща, която не се набиваше на очи, просто беше просторна и удобна. Смайващата подробност бяха проклетите градински статуи. До входната врата имаше два големи лъва, под едно дърво се виждаха кошута и две еленчета, а в една от цветните лехи живееше цяло семейство гипсови зайци. И това беше само в едната половина на моравата. Задният двор приличаше на сцена от Ноевия ковчег. Тед знаеше, че съпругата на Ал е откачалката, която купува статуите, ама той не се ли опитваше да я озапти?

Отвори му дребна като птичка жена с прошарена коса, която тежеше може би четирийсет и пет килограма. Тя го прегърна, попита го как я кара и се престори, че не знае причината за посещението му. Тед открай време подозираше, че съпругата на Ал знае много повече, отколкото показва.

— Той е в кухнята с Пат — каза тя. — И с онзи… едноокия. — После се прекръсти.

О, мамка му. Делрей беше тук. Заради окото му суеверната жена на Ал го смяташе за дявол. А може и наистина да беше дявол. И тя да имаше право.

Тед си лепна бойната физиономия — изражение, което показваше, че е адски бесен — и агресивно влезе в кухнята. Ал седеше начело на масата, ядеше датски сладкиш и горната му устна беше изцапана със сметана. Макгрудър се бе настанил до него като злобна крастава жаба и хриптеше, обхванал с месестите си ръце чаша с кафе. Делрей стоеше отстрани, скръстил ръце на гърдите си и облегнал задник на кухненския плот. Лицето му беше безизразно и както винаги, независимо кое време е и какво е осветлението в помещението, той носеше тъмни очила. Хубавото на очилата беше, че скриваха окото му.

Тед така и не бе успял да разбере от каква раса е Делрей, а името му не подсказваше нищо. Имаше смугла кожа, късо подстригана тъмна коса, голям нос, високи и сурови скули и волева брадичка. Не беше супер едър — около метър и деветдесет на ръст, не много по-висок от Тед, — но изглеждаше много силен. Имаше впечатляващи бицепси и гръдни мускули на тежкоатлет. Ръцете му горе бяха обточени от сини татуировки на бодлива тел — беше си ги направил в затвора, затова бяха нескопосани и изсветлели с времето. В затвора се беше случил и инцидентът с окото му.

Дясното му око беше нормално кафяво, обаче лявото… ирисът беше бял, а не кафяв, почти каквото е бялото на очите. Когато Делрей сваляше очилата си, което не ставаше често, човек виждаше единствено мъртвото млечно око. Това око направо изкарваше ангелите на Тед.

— Негодник такъв! — изкрещя Тед в мига, в който влезе в кухнята, и изпъна пръст пред шишкавото лице на Макгрудър.

— Ей, мери си думите — предупреди го Ал с пълна уста. — Жена ми е в съседната стая.

Да бе, като че ли това щеше да има значение, ако самият Ал избухне!

— Извинявай — рече Тед, — обаче не мога да повярвам какво е направил.

— Защо Грег е говорил с ченгетата? — попита Макгрудър. — И защо се опита да избяга?