Майк Лосон - Рискове на играта

— Казах ти — отговори Ема, все още без да го поглежда. — Нийл е в отпуск и не знам къде е.

— Добре де, но все има начин да бъде намерен.

Ема не отговори. Намръщено гледаше нещо, което току-що беше издърпала от пръстта, като че ли растението в ръката й бе изключително зловреден вид, нещо като ботаническото съответствие на вируса „Ебола“.

— Ема! — провикна се Демарко. — Как да го намеря?

Нийл се определяше като информационен брокер.

Истината зад неясната дефиниция беше, че срещу значителен хонорар Нийл намираше всичко, което му поискаш за някой свой съгражданин. Най-често правеше фокусите си, като подкупваше служители на места, където се съхраняват поверителни данни: данъчните служби, Гугъл, службата за социално осигуряване, банки, компании за кредитни карти и за мобилни телефони. Ако не успееха да доставят търсената информация само с подкуп, Нийл и шепата негови служители бяха способни да проникват през компютърни защити и да поставят бръмбари по телефони и офиси. Единствената причина, поради която Нийл не беше станал пълничката затворническа невеста на някой тъмнокож татуиран мъжага, беше, че често го наемаха служители на федералното правителство, които не бяха склонни или нямаха търпението да извадят необходимите съдебни заповеди.

— Нийл и съпругата му са на някакъв остров — отговори Ема — на втори меден месец. Не желае никой да го намира. Иска да се люби на пясъка на залез-слънце.

— О, моля те! — възкликна Демарко. Отврати се само като си представи Нийл гол и как прави секс.

— Наложило се да прекъсне първия си меден месец — поясни Ема, все още инспектирайки проклетия бурен, — когато го арестували за… е, за нещо. Не го осъдили, разбира се, но се наложило да отложи медения си месец, за да реши проблема.

Не са го осъдили, помисли си Демарко, защото сигурно е работел за теб и за Чичо Сам.

— Ами онзи смотаняк, когото привиква от време на време? — попита Демарко. — Как се казваше… Боби… онзи с плитките.

Ема престана да скубе бурените и се обърна да го погледне.

— Боби Прентис не е смотаняк — каза тя. — Той е блестящ ум.

Всички освен Демарко бяха блестящи умове.

— Добре де, след като е блестящ ум, може пък той да ми помогне.

— Правил ли си опит да общуваш с Боби, Джо?

— Да, веднъж.

Боби можеше дни наред да не обели дума. Като че ли за него беше твърде мъчително да разговаря с другите представители на човешкия род.

— И? — попита Ема.

— По-лесно е да си бъбриш с Господ — призна Демарко.

Ема се изправи и изпразни кашончето с мъртви бурени в по-голям контейнер, пълен с мъртви бурени. В ход беше нещо като геноцид.

Ема беше висока, слаба и царствена — дори с глупавата си шапка. Имаше къса коса, която Демарко смяташе за прошарена, докато слънцето не я освети по особен начин и тогава реши, че е руса. Беше с няколко години по-възрастна от него, но като нищо щеше да му изкара въздуха на скуош, което и правеше през няколко месеца, когато нямаше кого друг да размаже. Тениската й от маратона беше от бягането, което бе спечелила преди три години.

Демарко се съмняваше, че е способен дори да извърви четирийсетте километра.

— Не я разбирам тази работа с вътрешната информация — призна Демарко. — Ти си богата. Помогни ми.

— Защо мислиш, че съм богата? — попита Ема. — Аз съм пенсионирана държавна чиновничка, която живее от пенсията си.

— Да, бе. Пенсионерка, дето кара нов мерцедес и има къща в Маклийн, която сигурно струва около два милиона.

— Може да съм я наследила — каза Ема.

— Така ли е? — попита Демарко.

— Може би.

Ема обожаваше да се държи загадъчно. Наистина, беше пенсиониран държавен служител от Военното разузнавателно управление. Един вид бивш военен шпионин — и може би все още беше такава. В кариерата си бе пазила толкова много тайни, че и сега се придържаше към пълна дискретност дори когато не бе наложително. Просто по навик.

— Е, ще ми помогнеш ли? — попита Демарко.

— Не. Имам да засаждам луковици, да подкастрям храсти, а моравата… Боже, погледни я само!

Според Демарко моравата изглеждаше като образцово голф игрище, но неговите критерии по отношение на дворовете и градините бяха доста ниски. Искаше му се да замени тревата пред къщата си в Джорджтаун с изкуствена.

Преди Демарко да успее да формулира аргумента, че е по-важно Моли Махоуни да не влезе в затвора, отколкото Ема да засади луковиците на лалетата си, тя заговори:

— Да видим обаче дали съм разбрала правилно. КЦКФБ твърди, че е засякла следа, свързана с покупката на акции, която тръгва от интернет кафе. Акциите са закупени с половин милион долара, които незнайно как се оказват в новата банкова сметка на Моли. Моли твърди, че не знае откъде са парите, че не е купувала никакви акции и че никога не си е отваряла нова банкова сметка, а после посочва този тип Кембъл, защото го чула да провежда странен телефонен разговор преди няколко години. Така ли е?