Майк Лосон - Рискове на играта

И точно затова Тед реши да посети Уитман. Трябваше да принуди проклетника да се размърда и отново да овладее положението, преди Макгрудър да надуши нещо.

За да втълпи на Уитман евентуалните последици от провала, Тед взе със себе си Гюс Амато. Предупреди го да облече костюм и да остави сакото си разкопчано, та Уитман да вижда кобура на пистолета му. Освен това нареди на Гюс да си свали проклетата обеца, но идиотът се яви с ботушите от крокодилска кожа. Въпреки тях обаче Гюс въздействаше по желания начин: по време на целия разговор на Тед с Уитман Гюс стоеше зад Тед, вперил нетрепващ поглед в Уитман, а очите на Уитман току се отклоняваха към пистолета.

Докато Гюс го фиксираше с поглед, а Уитман се гърчеше, Тед обясни какво е положението с Моли Махоуни.

Моли беше скритият му коз, тя беше лостът, с който щеше да оправи положението. Не каза на Уитман всичко, но му каза достатъчно.

— Ау! — възкликна Уитман, когато Тед приключи.

Ау ли? И този тип си изкарваше прехраната с езика си! Нищо чудно, че не беше стигнал доникъде.

— Е, според теб ще стане ли? — попита Тед.

— Може би — отговори Уитман. — Ще бъде от огромна полза да привлечем Махоуни към проекта. Но те предупреждавам, Тед, Джон Махоуни е много непредвидим.

— Просто уреди срещата — каза Тед. — И то бързо. Все в нещо трябва да те бива.

Престън Уитман поседя на бюрото си няколко минути, след като двамата излязоха от кабинета му, размишлявайки за Тед и за онова, което му бе казал.

Грешка беше, че прие Тед за клиент, огромна грешка. Този тип просто не разбираше как стават нещата във Вашингтон. И най-вече не разбираше темпото, с което се придвижват. Тед се обличаше добре, говореше като образован човек, но под лустрото Уитман усещаше, че детството му е било мизерно и сурово. Беше бандит с диплома. А и онази горила, която доведе на срещата… Каква беше тази история? Какво се канеше да направи Тед? Да му счупи краката, ако не изпълни желанието му?

За жалост, отговорът на този въпрос гласеше: може би.

Всъщност единственото, което Тед искаше от него, беше да уговори среща. Можеше да го направи или поне така смяташе. Както каза на Тед, Джон Махоуни беше непредсказуем. После му хрумна, че информацията, която беше получил от Тед, може да бъде от полза на няколко души, които бяха много по-важни за бизнеса му от Тед Алън. Ако използваше правилно сведенията, можеше да навреди на Джон Махоуни, а за няма и десет секунди се сещаше за десетина души, които биха желали да навредят на Джон Махоуни. В същото време споделеше ли информацията на Тед с твърде много хора, тя щеше да се обезцени. Затова Престън Уинстън трябваше да се спре на един-единствен подходящ човек, който щеше да му бъде от полза не само днес, но и за в бъдеще. Той обходи мислено политическия пейзаж и след няколко минути бе готов да направи избор.

Съществуваше обаче един съществен проблем. Ако Тед научеше, че Уинстън е споделил информацията с още някой, нямаше да бъде никак доволен. И какво щеше да направи? Да го убие?

Може би.

— Престън, след десет минути трябва да тръгвам, така че побързай, синко.

— Разбира се, господин конгресмен — отвърна Уитман, — благодаря, че отделихте време да ме приемете. — Малко се дразнеше на навика на Робърт Феърчайлд да го нарича „синко“, защото двамата бяха почти връстници.

Големият Боб Феърчайлд беше един от най-влиятелните републиканци в Конгреса. Беше на четирийсет и девет години, висок метър и деветдесет и пет и слаб като вейка. Тъмната му коса лъщеше от гела, с който я приглаждаше, за да я укроти, а очите му бяха малки, черни и студени. Щеше да е красив мъж, ако имаше брадичка.

Уитман не смяташе Феърчайлд за забележителен интелект, но той притежаваше други качества, които го правеха добър политик: можеше да бъде доста обаятелен, ако се постараеше; беше оратор с над средните умения, особено когато някой му напишеше речта; биваше го да сформира съглашения. Избирателите му го харесваха, защото беше лоялен първо към родния си щат — а не към страната, — поради което много федерални средства се оказваха в неговия избирателен район, независимо дали има, или няма нужда от тях.

Най-съществената особеност на Големия Боб обаче беше популярността му сред латиноамериканското население — по-голяма от тази на всеки друг бял републиканец. Той не говореше испански, но можеше да изнесе кратка реч на този език, ако думите му бяха изписани фонетично на аутокю, освен това имаше много служители от латино произход. Истинската сила на Феърчайлд обаче беше съпругата му. Тя говореше гладко испански и беше посветила значителна енергия — и средства — на латино каузата, за да осигури популярността на съпруга си сред тези пластове от населението. Всеизвестно беше, че Феърчайлд дължи мястото си в Камарата на парите и влиянието на съпругата си и по непотвърдени слухове тя изцяло определяше политическия дневен ред на съпруга си.