Майк Лосон - Рискове на играта

Точно затова Тед Алън нае Престън Уитман. Плати му сто хиляди долара да прокара нещо в Конгреса, обаче засега лобистът не успяваше. Уитман го предупреди предварително, че не може да му обещае, че ще изпълни желанието му, обаче на Тед не му пукаше. В света на Тед, ако дадеш на някого сто хиляди, очакваш да видиш резултати. Ал също никак не беше доволен. Той подозираше, че Тед е дал парите като подкуп на някой конгресмен, и одобряваше подкупите, защото те му бяха понятни. Не можеше да проумее обаче защо трябва да се плаща на лобист, който да повлияе на няколко конгресмени по законен — или предимно законен — начин. Ал беше динозавър, но с тежка опашка и много големи зъби.

Тед работеше над проекта повече от три години и беше похарчил за него повече от един милион от парите на Ал, включително за хонорара на Уитман. Ако успееше, Ал щеше да реши, че Тед командва слънцето, и тогава майната му на Макгрудър. Обаче ако не успееше… Е, не знаеше какви ще бъдат последиците, но надали щяха да са добри. Може би дори щяха да са фатални. С Ал никога не се знаеше.

Проектът. В Атлантик Сити в момента имаше конгресен център, който беше на поне петнайсет години и направо се рушеше. Отделно имаше автобусна и железопътна гара, където пристигаха глупаците от Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон. Тед беше успял да убеди подходящите хора, че Атлантик Сити се нуждае от нов конгресен център с автобусни и влакови терминали, които да бъдат свързани с търговски център като на Юниън Стейшън във Вашингтон. За да набере подкрепа за проекта, беше подкупил неколцина местни и изнудваше още няколко души, но преди всичко се бе постарал да продаде идеята — както би постъпил всеки добър бизнесмен. Беше убедил членовете на общинския съвет, кмета и щатските представители, че Атлантик Сити ще има полза от нов конгресен център: за хората, за работните места и за данъците.

Най-трудно му беше да убеди Ал, че трябва да вложи малко пари, за да спечели много. Разбира се, Макгрудър беше против него на всяка стъпка и повтаряше на Ал, че излива пари на вятъра. Накрая обаче Тед победи. Опече си идеално работата, а никак не му беше лесно.

Ал щеше да има многобройни ползи от проекта. За строителството на новия комплекс щяха да са нужни два парцела, които Тед беше придобил, а Ал щеше да получи десет пъти повече от първоначалното вложение. Самото изпълнение щеше да бъде възложено на конкретна строителна компания — това беше категорично уредено — и Ал щеше да получи огромна комисиона от нея. Освен това строителната компания щеше да бъде принудена да използва профсъюзна работна ръка, а Ал дърпаше конците на двата най-големи профсъюза — на дърводелците и на електричарите, — така че щеше да получи процент от парите за членски внос и за пенсии. И това не беше всичко. Ал беше законен партньор в циментов завод, разположен извън Трентън, а Тед се беше погрижил да бъде включено изискване за използването на материали, произведени в Джърси, ако има такива, а за строителството на конгресен център щеше да е нужен много цимент. Разбира се, политиците от Джърси го бяха подкрепили по този въпрос. Черешката на тортата в проекта беше движещата се пътечка, която щеше да отвежда глупаците от автогарата и железопътната гара до заведенията на крайбрежната алея, а първото място, което щеше да изниква пред погледа им, беше „Атлантик Палъс“.

Да, планът беше страхотен и беше план на Тед, и щяха да спечелят милиони от сделката, но преди шест месеца всичко се разпадна.

Губернаторът на Ню Джърси, на когото плащаха от години, взе, че получи удар. На копелето му остана мозъчна дейност колкото на репичка, а заместникът му, който щеше да заема поста през следващите две години, беше богат и честен глупак и нямаше начин Тед да го принуди да се включи в играта.

Заместник-губернаторът не беше против проекта — той съзнаваше каква ще е ползата от него за Атлантик Сити и за чудесните жители на Ню Джърси, — но си беше втълпил в дебелата глава, че федералното правителство трябва също да отпусне малко пари. Според неговата теза конгресният център щеше да стане част от всички други федерални програми, целящи раздвижването на икономиката, затова беше решил — произволно, — че участието на федералното правителство трябва да възлезе на сто милиона. Никой не знаеше защо точно сто милиона, обаче този тип страшно държеше федералната власт да поеме част от разходите.

Разбира се, проблемът беше, че освен представителите на Ню Джърси малцина във Вашингтон бяха склонни да дадат на щата сто милиона долара, така че засега проектът не се придвижваше. И точно тук идваше ролята на Престън Уитман: да добави клауза към някой проектозакон — към който и да било скапан проектозакон, — която да изпрати мизерните сто милиона долара към Джърси, само дето Уитман не успяваше да осъществи идеята.