Майк Лосон - Рискове на играта

Демарко не беше упълномощен да обещава имунитет на никого. И въобще не му пукаше.

Макграт поклати глава и по устните му заигра тънка усмивка.

— Сбъркал си човека, приятел. Проверете ме и ще видите, че всяка година правя много инвестиции. Някои са печеливши, други не са, обаче всички са съвсем законни. И никога не съм имал нищо общо с „Рестън Тек“, защото реших, че компания, която е наела Дог Кембъл, не става за нищо. Ще ви кажа и още нещо. Ако… А, ето я и Тами. Много е мудно това момиче.

— Какво още щяхте да ми кажете?

— Щях да ви кажа, че ако в гадната комисия имаха нещо срещу мен, те щяха да са тук, а не вие. Тами! — провикна се той към пристана. — Поразмърдай хубавия си задник, миличка. Татко има нужда да пийне нещо студено, след като говори с този страшен чичко.

Макграт сложи един платнен шезлонг откъм кърмата на яхтата, седна и вдигна крака на парапета. Демарко стигна почти до края на пристана и точно преди да завие, за да се качи по стълбите към паркинга, се обърна и погледна назад. Макграт го поздрави весело с два пръста. Демарко само го погледа още мъничко, после се извърна. Този тип е корав, помисли си Макграт. Другояче си представяше вашингтонските политици.

Тами му донесе питие — джин с тоник и малко лайм. Той го пое, без да я погледне, и каза:

— Благодаря, миличка.

— Кога ще ходим на вечеря, захарче? Умирам от глад. Той вдигна поглед към пищната фигура на Тами, към сочните й гърди, към талията й, която се разширяваше към ханша. Сега беше красавица, обаче Макграт беше виждал майка й, която сигурно тежеше повече от сто килограма, така че сигурно след десетина-петнайсет години Тами щеше да изглежда точно като нея. Е, чак след десетина години.

— Искам да поседя малко тук и да помисля, миличка. Ти почни да се обличаш. Нарисувай се с бойните цветове или каквото там правиш.

— Ръстиии — провлачи тя името му дразнещо, като малко момиченце. — Аз съм готова. Само си обличам потника и късите панталонки. Ресторантът изобщо не е официален.

Той я измери с леден поглед.

— Не ми се лигави, Тами. Не съм в настроение. Намести се някъде и аз ще ти кажа, когато е време да тръгваме.

— Боже, Ръсти, какво ти става?

Тя изпълни номера с отмятането на косата, рязко се завъртя и се понесе надолу по стълбата към каютите.

Макграт се загледа към водата, към белите гребенчета на вълните и към яхтите на около осемстотин метра по-навътре. Вятърът малко се беше усилил и лодките се бяха наклонили на четирийсет и пет градуса спрямо водата.

Дог и Дики, ама че двойка. Комисията от години се опитваше да ги спипа и все не успяваше, а ето че се беше появил този тип Демарко и беше започнал да разпитва всички. Само че Демарко не беше от КЦКФБ, не беше от данъчните, не беше и от ФБР. Дог каза, че работел за Конгреса, обаче никой не знаеше точно какво прави там. Дог знаеше само, че КЦКФБ е погнала онази мадама от „Рестън“, Моли Махоуни, и не щеш ли, цъфва Демарко и започва да разпитва. Просто не се връзваше. Те нямаха нищо общо с тази Махоуни. Дог каза, че почти не я познавали. Което го накара да се замисли дали пък Дог не лъже.

Дог и Дики. Дог беше мекотело, а Дики беше плашлив като катерица. Ако притиснеха Дог, той щеше да рухне като кула от карти. Ако притиснеха Дики, той като нищо щеше да осере стените от шубе.

Макграт се усети, че си тананика нещо, онази песничка за хазарта на Кени Роджърс, в която се пееше, че човек трябва да знае кога да продължи и кога да спре. С други думи, кога да престанеш да залагаш и да станеш от масата. По дяволите, подсъзнанието беше истинско чудо. Ама наистина.

Макграт се надигна от мястото си и изхвърли ледените кубчета от чашата си във водата. Огледа собствената си красива яхта, състезаващите се лодки като на пощенска картичка, възглавницата, където Тами се печеше на слънце. Беше щастливец. Имаше всичко. Имаше и много за губене.

Е, време беше да слезе долу, да оправи Тами набързо, че да й намести главата, после да я заведе на вечеря. Хубави ребърца алангле, от които капе кръв.

Демарко не се качи веднага в колата под наем. Върна се на бара, който гледаше към пристана, поръча си питие — този път една бира „Корона“ — и се загледа към Ръсти Макграт на яхтата.

В главата му започна да се очертава картина, макар и доста смътна. Преди двайсет години Дъглас Кембъл е нископоставен служител в „Рестън Тек“ вероятно с прилични, но не главозамайващи доходи. Ричард Претър е прокаженият гений на Уолстрийт, който не се задържа никъде на работа и не успява да си осигури финанси за големи инвестиции. Кариерата на Ръсти Макграт в професионалната футболна лига е приключила окончателно, друго чудовище като него му е строшило коляното. С други думи, двама от тези млади мъже са за никъде, а третият едва крета.