Майк Лосон - Рискове на играта

— В плика има чек за сто двайсет и пет хиляди долара, синко — каза Феърчайлд. — Колкото дължи Моли Махоуни на казиното „Атлантик Палъс“ и малко отгоре, нещо като бакшиш. Искам Тед Алън да унищожи разписката за дълга й. С други думи, искам от документите на казиното да става ясно, че казиното е опростило задължението й. Ясен ли съм?

— Не — отговори Уитман. — Защо плащате дълговете на Моли от хазарт?

— Не ги плащам. Не чу ли какво казах току-що? Казиното ще опрости дълга й.

— Но защо искате да стане така? — попита Уитман и Големият Боб му обясни.

Уитман се впечатли. Не беше допускал, че Феърчайлд е достатъчно умен да измисли такъв план, но явно го бе подценил. Уитман обаче все още имаше проблем — сериозен проблем.

— Господин конгресмен — поде той. — Не мога просто да дам тези пари на Тед Алън. Той ще ме попита откъде са. И което е още по-важно, ще иска да знае с кого съм обсъждал какво го свързва с Моли Махоуни. Сър, опасявам се, че реакцията на господин Алън към всяко подозрение за липса на дискретност от моя страна ще бъде доста… бурна.

— Ами измисли нещо — посъветва го Феърчайлд. — Ти си умник.

На сутринта, след като пи мартини със Сал Анселмо в „Лили О’Брайън“ и после ходи на боксов мач в „Гардън“, където пи бира със Сал, Демарко се събуди с такъв махмурлук, че май по-скоро трябваше да бъде в интензивното на системи. Но нали си беше кален воин, резервира си билет за полета в десет часа за Мъртъл Бийч, Южна Каролина.

Демарко седеше на бара и пиеше леден чай със сламка, защото така най-ефективно отклоняваше студената течност от счупения си зъб. Пиеше и наблюдаваше пристана и яхтите отвъд него, които маневрираха във водата. Бяха осем, близо една до друга, правеха си някаква мини регата и всичките имаха ярко оцветени големи триъгълни платна. Какво зрелище!

Би могъл да привикне: гледка към океана с яхтите и сладки барманки по къси панталонки. На летището, докато чакаше автомобила си под наем, си взе тънка брошурка, от която научи, че в района има около осем милиона игрища за голф и ако не се броят редките урагани, времето обикновено е идеално.

На Демарко му се прииска Махоуни да има нещо като клон в Мъртъл Бийч, Южна Каролина.

Беше решил, че се налага да посети Ръсти Макграт. Е, не че се налагаше, но просто не му хрумваше нищо по-добро. Но когато установи, че Макграт не си е у дома — или по-точно, когато научи, че Макграт е излязъл на разходка с все дома си, — реши да седне в някой бар и да почака, докато мореплавателят Макграт се завърне в пристанището.

Докато чакаше, Демарко се зачуди дали да не звънне на хубавичката приятелка на Алис с двете деца и да я покани на вечеря. Тъкмо взе телефона в ръка, когато барманът оповести:

— Ей, Макграт се връща.

— Къде? — изправи се Демарко и огледа водата, все едно търсеше белия кит на Ахав.

— Ето там — посочи с показалец барманът. — Яхтата, дето е голяма като боен кораб, точно до вълнолома.

Демарко допи ледения си чай и бавно се запъти към пристана. Разбираше каква би била евентуалната връзка между Кембъл и Претър: Кембъл беше вътрешният човек в „Рестън Тек“, а Претър беше умният инвеститор, който купуваше акциите. Не можеше да проумее къде е мястото на Ръсти Макграт, обаче тъкмо на Макграт, а не на Претър се беше обадил Кембъл в нощта, когато Демарко го беше заплашил. Затова прецени, че си струва да види този тип с очите си.

Изчака на мястото на Макграт на пристана и го наблюдава как маневрира с осемнайсетметровата си яхта с такава лекота, все едно паркира успоредно автомобил. Демарко не знаеше дали яхтата има от онези двигатели за странично движение като круизните кораби, или просто Макграт е много добър на щурвала.

Корпусът на яхтата беше лъскав и искрящо бял и макар Демарко да имаше ограничени познания относно скъпата дървесина, беше почти сигурен, че палубата е от тиково дърво. На носа на кораба върху раирана възглавница се беше излегнала жена на двайсет и няколко. Беше с бял бански и имаше тяло като за корицата на специален брой на „Спортс Илюстрейтед“, посветен на бански костюми.

— Господин Макграт? — провикна се Демарко към мъжа, който току-що се беше спуснал по стълбичка от мостика.

— Да. Ей, бъдете така добър да ме вържете ей там, отпред — подхвърли му той бяло найлоново въже.

Демарко пое въжето и неумело го преметна около един кнехт на пристана. В това време Макграт скочи грациозно от яхтата на пристана и пристегна котвеното въже от кърмата.