Майк Лосон - Рискове на играта

Време беше да изпрати послание на Махоуни.

Кабинетът на Ричард Претър беше на двайсет и втория етаж на една сграда на две пресечки от Нюйоркската фондова борса. Демарко отвори вратата и се озова в малка чакалня с бюро, където би трябвало да седи рецепционистка или секретарка. В момента нямаше никого. Зад бюрото се виждаше по-голяма стая, в която някакъв мъж стоеше прав и говореше по телефона.

Претър не забеляза своя посетител веднага, защото гледаше през прозореца докато говореше, затова Демарко се приближи до отворената врата с намерението да почука и да привлече вниманието му. Забеляза, че в кабинета му има стъклена маса вместо писалище, подобна на нея заседателна маса, телефон с множество линии, три плоски компютърни монитора и огромен телевизор на стената, настроен на канал, който денонощно предаваше бизнес новини.

До едната стена имаше и няколко големи и неугледни метални шкафа. Бяха занитени за пода и бяха заключени с огромни катинари — грозни и някак промишлени, уместни по-скоро за някоя фабрика, отколкото за офиса на богат инвеститор.

— Коя банка обслужва поглъщането? — попита Претър и в този момент се извърна към Демарко. — Какво става тук? — възкликна той и каза в слушалката: — Ще ти звънна по-късно. — Затвори и гневно попита: — Кой сте вие, по дяволите?

Преди Демарко да успее да отговори, Претър забеляза, че гледа един от мониторите върху бюрото му, затова се хвърли към него и натисна копчето, за да затъмни екрана.

— Кой сте вие? — попита отново Претър.

Беше висок около метър и седемдесет и тежеше сигурно под шейсет килограма. Тъмната му коса беше пригладена назад, имаше издължено лице и нервни черни очи. Всъщност целият беше кълбо от нерви. Напомняше на Демарко за актьора Джеймс Удс в една от неговите маниакални, хиперактивни роли.

Претър беше с костюм — не беше съблякъл сакото, макар да беше сам в кабинета си, — риза с монограм и тиранти. Костюмът му беше точно по мярка и вероятно струваше много пари, както и часовникът му и всяка друга вещ в кабинета: професионалната машина за еспресо, супертънкият телевизор, ергономичният му директорски стол.

Само че колкото и скъпо да беше облечен Претър, колкото и да струваше мебелировката на работното му място, първоначалното впечатление на Демарко беше следното: незрял и неуверен смотаняк. Пред него сякаш стоеше гимназистче, което беше получавало само шестици, носило бе окъсели панталони и очила с големи рамки и бе копняло безнадеждно по момичета, които му се бяха присмивали.

— Господин Претър, казвам се Джо Демарко. Аз съм…

— Как влязохте в кабинета ми?

— Вратата беше отключена — отбеляза Демарко.

— Джанет! — кресна Претър.

— Секретарката ви я няма — осведоми го Демарко и преди смотанякът да смогне да каже още нещо, допълни: — Господин Претър, провеждам разследване за Конгреса и…

— Чухте ли какво казах по телефона?

— Не. Та както ви казвах, аз…

— Записвате ли този разговор?

— Моля? Не. Вижте, просто искам да разбера дали…

— Няма да разговарям с вас.

Претър седна на големия си черен стол, скръсти ръце пред гърдите си и стисна устни в права линия — истинска пародия на инатливо хлапе.

— Господин Претър, интересува ме само връзката ви с Дъглас Кембъл.

Претър поклати глава. Упорито хлапе, което отказва да говори.

— Мога да ви изпратя призовка, господин Претър.

Претър отново поклати глава, после посочи вратата.

Безнадеждно беше. Този тип беше откачалка.

Демарко си тръгна.

— Луда калинка — отсъди Сал Анселмо, клатейки глава. — Ама че образ!

Демарко беше в „Лили О’Брайън“ на Мъри стрийт и пиеше мартини с водка „Грей Гус“ със Сал. Със Салваторе Анселмо се бяха запознали като първокурсници в колежа и докато Демарко получаваше посредствени оценки в подготвителните курсове по право, Сал имаше също толкова невзрачни оценки по бизнес. Ученето не беше приоритет и за двамата.

В момента Сал работеше на Нюйоркската фондова борса и направо цъфтеше в хаоса и крясъците в голямата зала. Съдейки по костюма му, явно се справяше добре. Може би не чак колкото Ричард Претър, но добре. Сал вече беше звъннал на жена си да я предупреди, че няма да се прибере преди малките часове, защото колеги го поканили да поиграят покер. Фактът, че използва покера като алиби, ясно показваше какво е отношението на жена му към Демарко. Госпожа Анселмо се беше запознала с бъдещия си съпруг в колежа и открай време смяташе, че Демарко упражнява някакво распутиновско влияние над гаджето й, като че ли Демарко току хипнотизираше клетия лековерен Сал и го принуждаваше да пие до повръщане.