Майк Лосон - Рискове на играта

Макграт беше едър, около един и деветдесет и към стотина килограма. Косата му беше къса и къдрава — рижо кестенява, точно като за човек, на когото казват Ръсти, — а лицето и ръцете му бяха почернели като на човек, който прекарва повечето си време на открито. За разлика от Дъглас Кембъл той беше в добра форма и имаше бицепси като на тежкоатлет.

Макграт се приближи до Демарко и огледа въжето, което той беше привързал.

— Личи си, че не си моряк, партньоре — отбеляза той и отново върза въжето.

— Господин Макграт — поде Демарко, — казвам се…

— Една секунда… Ей, Тами, скъпа!

— Да, захарче — отвърна младата жена, без да вдига глава от възглавницата. Говореше бавно, сякаш е полузаспала, и имаше гърлен и сексапилен южняшки акцент. В устата й и камък би се стопил.

— Машината за лед отново се е развалила — каза Макграт. — Защо не се качиш до канцеларията на пристана за един плик с лед. Два килограма ще стигнат.

— О, трябва ли? — измрънка Тами.

— Трябва. Искам студено питие и ще поговоря малко с този господин. — Преди Тами да успее да възрази, че основното й житейско предназначение е да бъде украса на пейзажа, а не приносител на разни неща, Макграт додаде: — А като приключа, ще отидем да вечеряме в онзи ресторант, който толкова ти харесва.

Тами се надигна лениво от възглавницата, на която се бе излегнала. Изправянето й беше представление, което човек си струваше да види. Макграт й помогна да слезе от яхтата и после двамата с Демарко мълчаливо се полюбуваха на задника й, докато тя вървеше към посочения офис.

— Да ви кажа, господине — рече Макграт на Демарко, вперил очи в Тами, — добрият Господ е голям скулптор.

— Господин Макграт, казвам се Джо Демарко и работя в…

— Да, знам кой сте. Дог ми разказа за вас.

— Дог?

— Дог Кембъл. Така му казвахме навремето, защото Дъглас звучи лигаво за футболен защитник. Присламчвах се точно зад Дог, когато играехме заедно. Използвах огромния му задник за ракетна площадка, от която да повалям подлите малки тичащи бекове. Както и да е, той ми каза, че онази вечер сте ходили у тях и сте се опитали да го сплашите. Не ви е срам, Демарко. Жена му скоро ще му докара язва, няма защо да го напрягате допълнително.

— Кембъл каза ли ви за какво сме говорили?

— Да. Каза, че се опитвате да отървете дъщерята на някаква голяма клечка от неприятности с гадната комисия, затова сте обвинили него в някаква измама и търговия с вътрешна информация. Пълни глупости, но сте привлекли вниманието на момчето.

— Той защо ви се обади?

— Защото сме съотборници, приятели сме още оттогава. — Макграт му намигна и добави: — Слава богу, не знае, че ковнах благоверната му няколко пъти, когато все още ставаше.

— С какво си изкарвате прехраната, господин Макграт?

— Знаете ли, иска ми се да ви кажа да ме целунете отзад, ама понеже работите за правителството, ще вземете да ми поръчате данъчна проверка. Както и да е, инвеститор съм. — Посочи с палец яхтата и поясни: — И то адски добър, нищо че сам го казвам.

— Ричард Претър ли е финансовият ви съветник?

— Дики? Не, по дяволите! Дики е по-откачен от кенефен плъх. Работя с няколко местни момчета, имат офиси в Чарлстън.

— Но познавате Ричард Претър.

— Да, току-що ви казах. Известно време учихме заедно с него и с Дог във Вирджинския университет — засмя се Макграт. — Карах го да ми пише домашните, за да не отпадна. И какво, ако познавам Дики? Защо сте тук, Демарко?

— Тук съм, защото Дъглас Кембъл ви се е обадил двайсетина минути след като разговарях с него.

— Знаете кога ми се е обадил? Какво, да не подслушвате телефона му? — попита Макграт, ухилен до ушите. Явно за този тип всичко беше игра.

— Може би — отговори Демарко с адски сериозно изражение.

За броени секунди Демарко прочете притеснение в очите на Макграт, докато той явно се замисли за вероятността Демарко да е записал разговора му с Кембъл, после се засмя.

— Вие, държавните чиновници, сте ми адски смешни — заяви той.

— Макграт, Комисията знае, че някой от „Рестън Тек“ три пъти е правил убийствени удари на пазара благодарение на вътрешна информация. Първия път информацията най-вероятно е изтекла до Ричард Претър, макар че от Комисията така и не успели да го докажат. Втория и третия път информацията стигнала до човек, който основава фалшиви инвестиционни компании, печели една камара пари и после изчезва, преди да го пипнат. Е, аз съм почти сигурен, че Кембъл е вътрешният човек, а вие и Ричард Претър купувате акциите. Затова ще ви кажа същото, което казах и на Кембъл: който първи свидетелства, ще получи по-малка присъда. А ако обясните как и защо сте натопили Моли Махоуни, сигурно ще ви дадат имунитет.