Майк Лосон - Рискове на играта

— А какво ще кажат тези хора, когато на Махоуни не му се случи нищо?

— При Махоуни винаги има опасност той сам да си навреди, без да се налага някой друг да му помага. Ако го направи, ще пошушна на дарителите, че са допринесли за неприятностите му. Ако в близко бъдеще не го сполети нищо лошо, тогава ще кажа: имайте търпение, тези неща искат време. Ако нищо не се получи и след по-дълго време, ще кажа: съжалявам, опитах. Тези хора разбират, че плановете невинаги успяват, а понеже не им е струвало бог знае колко, надали ще се разсърдят много. Ако се разсърдят, ще е на мен, ти няма да имаш нищо общо.

Тед Алън се замисли над думите на лобиста и се усмихна.

— Лукаво копеле си ти, Уитман.

— Радвам се, че одобряваш, Тед.

— Обаче още не схващам каква е ползата да кажа на Махоуни, че съм опростил дълга на дъщеря му.

Престън Уитман за малко да каже: Ами замисли се, арогантен глупако , но премълча. Вместо това каза:

— Опрощаването на дълга на момичето е нож с две остриета, Тед. От една страна, правиш жест на добра воля. Нужна ти е помощта на Махоуни за проекта, а като опростиш дълга на момичето, на практика даваш на него — или на дъщеря му — сто хиляди.

— Значи е подкуп.

— От една страна. Обаче Махоуни ще си помисли: ами ако медиите разберат, че казиното е опростило дълга на дъщеря ми? Ще представят историята така, все едно здраво държиш Махоуни. Да, ще изглежда много-много зле, ако медиите научат това.

— Айде стига, бе! — възкликна Тед. — Ще загазя, защото подкупвам политик. Няма начин…

— Тед, ти все още не разбираш. Ти не си дал парите на Махоуни. Дал си ги на дъщеря му, като си опростил дълга й. Не си направил нищо незаконно. Обаче Махоуни ще се досети как медиите ще представят историята. — И преди Тед да успее да каже още нещо, Уитман додаде: — Виж, никой няма да знае, че си опростил дълга на момичето, освен теб, мен и Махоуни. Обаче, когато той разбере, ще бъде огромно бреме за него, а ти точно това искаш. И то без да си платил нито цент.

Тед се облегна на стола и се замисли.

В очите на Престън Уитман Тед Алън изглеждаше като хлапе, седнало на стола пред бюрото на баща си, като невръстен бандит, който си въобразява, че играе играта на големите. Тед Алън не разбираше, че е само пионка. Открай време беше пионка на Ал Кастиля, а сега ставаше пионка на Големия Боб Феърчайлд.

Уитман изчакваше и се стараеше да изглежда обзет от уместната доза страхопочитание, докато очакваше решението на Тед.

— Харесва ми — отсече Тед накрая. — Крайно време беше да започнеш да вършиш работа. Обаче въпреки това мисля, че трябва да направя нещо, за да накарам Махоуни да проумее, че съм сериозен.

— Тоест? — попита Уитман.

Тед само се усмихна.

Моли надникна през шпионката, после затвори очи и се облегна на вратата. Позна мъжа, който стоеше в коридора пред апартамента й. Не знаеше името му, но знаеше, че работи за Тед Алън, и просто й се искаше той да се махне. Главата ужасно я болеше. Миналата вечер беше изпила твърде много бяло вино. Трябваше да престане.

Мъжът отново почука. По-силно. Моли знаеше, че той няма да си тръгне. Отвори му.

— Здрасти, миличка — каза мъжът.

— Здравей — отвърна Моли.

Знаеше, че изглежда ужасно, облечена с овехтял стар халат, невчесана, с подуто лице. Сигурно и миришеше лошо — не помнеше откога не си е вземала душ. Обаче не даваше пет пари. Напоследък нищо не я интересуваше.

— Аз съм Гюс Амато. Помниш ли ме?

Моли кимна.

— Господин Алън ме изпраща, миличка. Иска да поговорите.

— А! — възкликна Моли. — Добре, ще му се обадя.

— Не, миличка. Лично. Иска да поговорите лично. Изпрати ме да те взема.

— Аз… не мога в момента. Имам среща с адвоката си тази сутрин.

— Мисля, че това е една от причините да иска да си поговорите. За да знаеш какво да кажеш на адвоката си. Така че най-добре се облечи, ясно?

— Не може ли да говоря с него по телефона?

— Съжалявам, миличка — поклати глава мъжът.

Изражението на лицето му не се промени — остана си приятелско, малко развеселено, малко отегчено, — но Моли знаеше, че той ще я отведе насила, ако не тръгне с него доброволно.

— Може ли да си взема душ? — попита тя.

— Разбира се, миличка. Иди си вземи душ, а през това време аз ще сваря малко кафе.

Даниъл Кейн от „Кейн, Конърс и Уайт“ беше доста запазен за своите шейсет години. Прошарената му коса беше късо подстригана, лицето му беше загоряло, а коремът му беше стегнат и твърд. Строгите му сини очи гледаха иззад кръгли очилца с телени рамки. Точно такива очи би желал човек да има адвокатът му — неговият, не на противниковата страна, — а този мъж беше адвокат на Моли Махоуни.