Майк Лосон - Рискове на играта

На стената зад бюрото на Кейн имаше негова снимка как кара велосипед в някакъв завой. Беше обут с шорти от спандекс, носеше колоездачна фланелка в яркозелено и червено и едно от онези кепета с вирнати козирки. Демарко допускаше, че колелото е с титанова рамка, по-леко от въздуха и сигурно струваше десет хиляди. На друга снимка Кейн беше обкрачил колелото си, но този път беше с аеродинамична каска и се ръкуваше с друг колоездач. Другият беше Ланс Армстронг.

Хора като Даниъл Кейн винаги потискаха Демарко, който бе завършил право в годината, когато убиха баща му. Не би могъл да избере по-неподходящ момент — малко адвокатски кантори биха желали да наемат син на мафиотски наемен убиец. За щастие — или пък не, — той си намери работа при Махоуни, преди да бъде принуден да си смени името. Обаче при всяка своя среща с хора като Даниъл Кейн той се питаше какво ли би постигнал, ако не беше обременен с наследството на баща си. Може би щеше да има кабинет колкото този на Кейн и името му щеше да е част от названието на престижна адвокатска кантора. Може би. Измъчваше го подозрението, че най-вероятно не е толкова умен и амбициозен като Даниъл Кейн — човек, който кара велосипед заедно с Ланс Армстронг.

В кабинета на Кейн седяха Мери Пат Махоуни, Демарко и още двама адвокати, които работеха за Кейн и чиито имена Демарко вече беше забравил. Целта на срещата беше Кейн да запознае всички заинтересовани с развитието на делото срещу Моли.

— Според вас още колко ще чакаме Моли, госпожо Махоуни? — попита Кейн и погледна скъпия си ръчен часовник, с което й напомни, че му плаща не на час, а на една десета от астрономическия час.

— Извинете, но не знам къде е — отговори Мери Пат. — Звъннах й, преди да дойда тук, но тя не вдигна. — Извади мобилния си телефон от чантата. — Нека да опитам още веднъж.

Демарко не можеше да повярва, че Моли не се явява на срещата с адвокатите си, и се питаше дали и някой друг в стаята си мисли за гаранцията, която Мери Пат внесе, за да измъкне дъщеря си от затвора. Не, Моли не би постъпила така, не би го причинила на майка си. Но защо ще пропусне срещата, да му се не види? Нали щяха да обсъждат нейното бъдеще.

Гюс отвори задната врата на лимузината, за да влезе Моли, после самият той се настани зад волана, но не запали двигателя.

В този момент мобилният на Моли звънна и Гюс я предупреди:

— Не вдигай! И си изключи телефона. — Нареди й толкова строго, че тя се уплаши и му се подчини.

Гюс все още не палеше колата. Посочи надолу по улицата и попита:

— Миличка, това там твоята кола ли е? Онази синята?

— Моля?

— Субаруто. Твое е, нали?

— Да — отговори Моли.

Дори отдалече виждаше колко мръсно и кално е и се засрами. Беше го купила преди три години и помнеше как се смя сестра й Мици, защото беше комби и приличаше на автомобил на домакиня с деца. На Моли обаче й харесваше. Беше четири по четири и на добри километри, така че можеше да ходи с него на ски, макар да не помнеше кога за последно го е правила. Не помнеше и кога за последно е мила колата, която вече приличаше на обиталище на бездомник.

— Застрахована ли е? — попита Гюс.

— Какво? — учуди се Моли. Объркваше я с всичките тези въпроси за глупавата й кола.

— Интересува ме дали колата ти е застрахована.

— Разбира се, че е застрахована — отговори тя. Обаче истината беше съвсем друга. Не беше направила последната вноска. — Защо питаш…

— Гледай — каза Гюс.

В този момент Моли забеляза един човек, който се приближаваше по улицата. Носеше джинси и спортно горнище с качулка, дръпната ниско, така че да скрива лицето му. Съдейки по походката му — пружинираща и с широко размахани ръце, — явно беше млад и атлетичен.

Спря до колата на Моли, озърна се и после извади някакъв предмет от малката торбичка на анцуга си. Бутилка. Направи нещо с бутилката — като че ли отвъртя капачката — и натъпка някакъв парцал в гърлото на бутилката. После измъкна нещо от задния си джоб и разби стъклото откъм шофьорското място.

— Какви ги върши? — възкликна Моли.

— Гледай — повтори Гюс.

Младежът подпали парцала, хвърли бутилката в колата на Моли и след броени секунди във вътрешността на купето лумнаха пламъци.

Моли изпищя и се метна към дръжката на вратата, но не успя да отвори, защото чу как ключалките щракнаха.

— Успокой се, миличка — обади се Гюс. — Нали каза, че е застрахована? Освен това симпатично момиче на твоята възраст трябва да кара нещо по-лъскаво, нали така?