Майк Лосон - Рискове на играта

— Аха — промърмори Демарко. Сигурно е работа на някоя банда, помисли си той.

Влезе в жилищната сграда и понеже асансьорът не работеше, се качи пеша до етажа на Моли. Почука на вратата, но никой не отвори. Ритна вратата, пак никой. Спомни си как пиеше Моли по време на последните им две срещи и се запита дали не е вътре, безпаметно пияна, и дали това не е била причината да пропусне срещата при адвоката си. Потропа на вратата силно и продължително. Моли не отвори, но възрастната жена от отсрещния апартамент подаде глава да провери какво става.

— Да сте виждали Моли Махоуни? — попита той.

— Не. Обаче тя явно не си е у дома, защото думкате толкова силно, че ще събудите и мъртвец.

— Извинете — промърмори Демарко и се запита къде е Моли, по дяволите, и защо не си вдига мобилния.

На излизане от сградата отново погледна към изгорелия автомобил. Комби. После си спомни, че когато се видя с Моли миналата вечер, той я изпрати до колата й, която беше комби, обаче той не бе обърнал внимание на модела. Помнеше само, че изглежда така, все едно не е мита цяла година. Не можеше да разбере дали пушещата купчина на улицата е същата кола, но беше възможно.

Приближи се до полицая, който още говореше с госпожа Гомес.

— Извинете…

Ченгето се извърна към него.

— Да?

— Знаете ли на кого е колата? — попита Демарко.

— Защо питате? — поинтересува се полицаят.

— Защото ми се струва, че е на моя приятелка, но не съм сигурен.

— Коя е приятелката ви? — попита полицаят.

Този тип започваше да го изнервя с навика си да отговаря на въпроса с въпрос.

— Казва се Моли Махоуни — отговори Демарко.

— Е, колата е нейна — осведоми го полицаят. — Проверихме по регистрационните номера. Имате ли представа защо някой ще си науми да постъпи така с колата на приятелката ви?

— Моли пострадала ли е?

— Попитах ви…

— Да, чух какво ме попитахте. А аз ви попитах дали Моли е пострадала.

Госпожа Гомес отговори, преди ченгето да има време да се ядоса.

— Не е пострадала — каза тя. — Видях я да излиза с някакъв мъж точно преди да се случи.

— Знаете ли кой е мъжът? — попита Демарко.

Ченгето понечи да каже нещо, обаче госпожа Гомес отново го изпревари:

— Не. Тъкмо казах и на този полицай. Беше нисък, изглеждаше як и носеше модерни бели каубойски ботуши. Не забелязах лицето му. Само ботушите.

— Имате ли представа защо някой ще иска да унищожи колата на госпожица Махоуни? — настоя полицаят.

— Не, нямам представа — отговори Демарко и се извърна, за да си ходи.

— Ей, чакайте малко — повика го полицаят. — Кой сте вие и какво търсите тук?

О, мамка му. Демарко извади пропуска си от Конгреса.

— Казвам се Демарко. Както ви казах, приятел съм на Моли и просто се отбих да я видя.

Пет минути по-късно, през които полицаят го обстреля с десетки въпроси, на които Демарко не можеше или не искаше да отговори, той си тръгна. Запалването на колата можеше да бъде случайна вандалска проява, само че деянието беше доста по-сериозно от това да изрисуваш цяла стена с графити. Или пък някой бе гледал Моли по телевизията и бе решил да използва коктейл „Молотов“, за да изрази неодобрението си към хора, които продават вътрешна информация. Може би, но надали. Добрата новина беше, че Моли не бе пострадала. Обаче защо беше пропуснала срещата с адвоката си и беше заминала с някакъв тип с модерни каубойски ботуши? Преди Демарко да отгатне отговора на този въпрос, му се обади секретарката на Махоуни и го осведоми, че конгресменът иска да го види.

Светлините в кабинета на Махоуни бяха угасени и щорите бяха пуснати. Демарко се запита дали не е получил някой от мигренозните пристъпи, които го връхлитаха обикновено когато прекалеше с пушенето и единствената му храна беше бърбънът. Обаче Махоуни отказваше да повярва, че има връзка между навиците и главоболието му. Този път не беше страдащ от мигрена, а баща, който седеше в тъмното и мислеше за дъщеря си.

— Шефе, идвам от апартамента на Моли и някой…

— Какво каза адвокатът й? — прекъсна го Махоуни.

— Мери Пат не ви ли предаде?

— Обади се, докато бях на среща, и още не съм й звъннал. Исках преди това да чуя теб.

— Ами според Кейн положението е доста благоприятно — осведоми го Демарко и резюмира разговора в кабинета на Кейн и стратегията му за предизвикване на основателно съмнение. Махоуни не го прекъсна нито веднъж, докато говореше, което си беше забележително, затова Демарко се запита дали изобщо той го слуша внимателно. Завърши с думите: — Обаче имаме един проблем.