Майк Лосон - Рискове на играта

— Обаче е гений — продължи Сал мисълта си за Претър. — Легенда на Уолстрийт.

— Какво знаеш за миналото му?

— Не много. Дойде тук преди двайсетина години и беше нает в „Морган Станли“, където остана около шест месеца. Беше забележително хлапе и печелеше пари за фирмата, обаче се държеше отвратително с клиентите и с колегите си, затова го уволниха. Като се замисли човек, щом „Морган Станли“ са уволнили човек, който им печели пари, само заради лошия му характер, явно Претър е бил пълен и непоправим задник. След това, или поне така се говори, обикалял града и се опитвал да убеждава хората да му заемат пари, за да може да инвестира самостоятелно. Естествено, никой не изявил желание, защото той нямал зад гърба си сделки, с които да се похвали, нямал и никакви средства, които да представи като гаранция. И бил гадняр, който не можел да се задържи на една работа.

Сал отпи голяма глътка от мартинито си, а по брадичката и вратовръзката му покапа скъпа водка.

— Впоследствие се случило нещо, никой не знае какво, и изведнъж Дики се оказал богат. Намерил отнякъде някакви пари, инвестирал и направил пачки. А после просто си вдигнал чукалата. Разбира се, „Морган Станли“ вече поискали да се върне, нищо че бил голям гадняр, на което Лудия Дики им отговорил да си го начукат.

— Обаче не знаеш откъде се е сдобил със стартовия капитал?

— Не. Знам само че направил убийствен удар с някаква компания, но нямам представа откъде е намерил пари за инвестицията. А Дики, разбира се, няма да каже — засмя се Сал. — Говорил съм с един тип, който веднъж отишъл на среща заедно с него. Претър се качил на такси и отишъл извън града. Там взел друго такси, с което се придвижил до центъра. От там взел трето такси и отново излязъл извън града. Претър бил убеден, че някой се опитва да ги проследи до мястото на срещата. Чувал съм също, че и секретарка не може да се задържи, защото той постоянно подозира, че го шпионират, и ги гони. Абсолютно доказана първокласна откачалка.

Демарко си поръча още едно мартини, третото му… или пък четвъртото. Трябваше да задържи стъклените пръчици за разбъркване, за да следи бройката, след като вече дори простото събиране не му беше по силите. Забеляза, че зъбът не го измъчва толкова — явно мартинито беше по-добър анестетик от карамфиловото масло. А като се замислеше, май бяха почти еднакви на вкус. Когато питието му пристигна, той зададе още няколко въпроса за Ричард Претър, на които Сал не можа да отговори. Накрая Демарко се отказа.

— Е, всъщност ти знаеш само че преди двайсет години този тип е намерил отнякъде пари, инвестирал ги и сега е по-богат от шейх, защото е добър в работата си.

— Ами да — потвърди Сал, — но това е повече, отколкото знаеше ти, преди да говориш с мен, ето защо това приятелче ще е от теб — заяви той и вдигна празната чаша от мартинито си към бармана, за да си поръча още едно питие за четиринайсет долара. Приятелче, друг път.

— Я ми кажи — поде Демарко, — възможно ли е този тип да купи акции на дадена компания и по някакъв начин да замаскира покупката, така че нито Комисията, нито данъчните или който и да било да не могат да разберат, че именно той го е направил?

За кратко вниманието на Сал привлече жена с тяло като на модел на „Виктория Сикрет“, облечена с типичната черна коктейлна рокля до средата на бедрото. Демарко знаеше, че Сал е верен на своята заядлива съпруга с дебели глезени и всеотдаен към трите си деца. Но и той като повечето мъже искаше да си помечтае.

— Не знам. Може би — отговори Сал най-накрая и откъсна поглед от жената. — Мозъкът на Дики е като бръснач, но защо му е да прави нещо толкова глупаво? Вече е богат, защо му е да нарушава закона?

Мамка му. Нищо от наученото не му беше от полза. Демарко започваше да подозира, че ако се налива с мартини в компанията на Салваторе Анселмо, надали ще отбележи някакъв напредък. Пресегна се към портфейла си, за да плати сметката, която сигурно вече възлизаше на повече от сто долара, и в този момент Сал каза:

— Ей, довечера в „Гардън“ ще има мач. Двама от тежка категория и някакво пуерториканче, което уж било следващият Шугър Рей. Познавам един тип, който може да ни намери билети. Искаш ли да отидем?

— Боксът е варварски спорт — отговори Демарко. — И го гледат извратеняци, които седят и крещят доволно, докато двама типове се пребиват до смърт.

— Точно така — съгласи се Сал. — Е, искаш ли да отидем?

— Разбира се.

Ненадписан бял плик се мъдреше насред бюрото на Робърт Феърчайлд, когато Престън Уитман влезе в кабинета на конгресмена. Феърчайлд побутна плика към лобиста с гумичката в края на един молив.