Винс Флинн - Комбинаторът

Приклекна под въртящите се витла, без да спира огъня, после скочи в задното отделение на машината. Погледна вътре и видя Рап и Гоулд проснати на пода. Маслик седеше на страничната пейка и стреляше навън. Колман вдигна пръста си от спусъка, протегна ръка и потупа пилота по рамото. Даде му знак с палец нагоре и в следващия момент се издигнаха.

Наклониха се надясно, което даде на Колман добър поглед върху мъжете на покрива на отсрещната сграда. Никой обаче не стана, за да стреля по тях. Или всичките бяха мъртви, или бяха разбрали, че е по-здравословно да останат залегнали. Когато набраха височина, Колман остави оръжието и закопча предпазния си колан. Забеляза, че Рап отново е изгубил съзнание, затова протегна ръка и го плесна по бузата. Колман беше видял много хора със сътресение на мозъка и това не беше нормално. Гоулд лежеше до Рап. Имаше дупка от куршум на рамото и лицето му бе разкривено от болка. По дрехите на Маслик също имаше кръв. Сега беше по-важно да потърсят лекарска помощ, отколкото да се върнат в посолството. Освен това ЦРУ имаше център за задържане в базата „Баграм“.

Колман се наведе напред и изкрещя, за да надвика рева на моторите:

— Карай към „Баграм“. Направо към болницата на базата.

Пилотът кимна и заговори по микрофона на каската си. След около пет секунди хеликоптерът им и един от по-големите „Блек Хоук“ се отделиха от другите и полетяха на североизток към намиращата се на петнайсетина минути полет главна военновъздушна база на американците и свръхмодерния й хирургичен център. Другият хеликоптер се изравни с тях и Колман видя Майк Неш, седнал отзад и говорещ по радиостанцията си. Отрицателните последици от случилото се бяха огромни и Неш вероятно вече работеше за неутрализирането им. Колман пак погледна Рап, който все още беше в безсъзнание. Това не изглеждаше добре от медицинска гледна точка, но имаше и нещо положително. Ако беше в съзнание, вероятно щеше да ги накара да нападнат главното полицейско управление на Кабул.

Никой афганистански политик или функционер на Държавния департамент не би могъл да го успокои. Дори Кенеди трудно би го убедила да стои мирно. Единственото, което би могло да го спре, беше болничното легло. Колман знаеше, че започнеше ли веднъж, нищо не можеше да го усмири. Щеше да убие всеки корумпиран служител, когото успееше да докопа.

Джелалабад, Афганистан

Рикман вече не се съмняваше, че има счупени ребра — сигурен беше в това. Поне три. Вече не можеше изобщо да отвори очите си; лицето му беше толкова подуто, че отстрани сигурно изглеждаше, сякаш претърпява метаморфоза в насекомо. С езика си установи, че два от зъбите му липсват, а един е счупен.

Най-сетне успяха да го пречупят. Беше чувал многократно тази максима — че всеки в крайна сметка се пречупва. Той не правеше изключение, разбира се, и никой не можеше да очаква от него да издържи вечно. Беше живял изолиран от физическа болка. Бяха го взели заради интелекта, а не като Мич Рап заради хищническите инстинкти. Рикман можеше да напише цяла книга за емоционалната болка, но тази, физическата, бе съвсем друга работа. Беше се готвил за това. Теоретично знаеше как ще бъде и че няма да продължи вечно, че физическите рани ще заздравеят.

Нищо обаче, никакво съсредоточаване или размишления, не можеше да го подготви за абсолютната жестокост, разкъсващата агония от това издевателство над нервните му окончания. Малко се срамуваше, че не успя да издържи дори два дни. Едва двайсет и четири часа след началото на мъченията Рикман капитулира. Информацията се изливаше от устата му като река. Той сменяше една тема с друга като наркоман, който не може да подреди мислите си. Необходими бяха цял екип експерти, за да дешифрират казаното от него, и това отчасти беше целта му. В думите му имаше достатъчна истина, за да му повярват, но също капани и дезинформации, които щяха да дадат на ЦРУ достатъчно време, за да реагира и може би да спаси няколко души. Имаше също някои сметки за уреждане — неколцина, на които щеше да се наложи да убеждават талибаните, че това, което е казал за тях, не е вярно. Думите, разбира се, щяха да бъдат безполезни, както става обикновено при групировки като тази. За талибаните най-важна беше организацията, отделният индивид нямаше значение. Колкото повече някой се опитваше да отрича нещо, което не може да бъде доказано, толкова повече тези тъпаци оставаха с впечатлението, че поставя себе си над интересите на групата. След като не успееха да установят какво реално се е случило, талибаните щяха да реагират по най-предвидимия начин. Щяха да убият вероятния предател. Такава смесица от факти, откровени лъжи, полуистини и сложна дезинформация бе по силите само на гениалния ум на Рикман.