Винс Флинн - Комбинаторът

— Да. — Кенеди постави една папка на масата. — Бързо прочети това. После слез долу и разбери какво знае Гоулд. Има и флашка със запис, който той е направил пред ветеринарната клиника точно преди нападението. Ще ти бъде интересно. Изгледайте го със Стан.

Рап не се интересуваше от документите или записа.

— Колко сила мога да използвам?

— Ти прецени — отговори Кенеди, след като се замисли за момент.

— Ами ако реша да го убия?

Тъмните очи на Рап смутиха Кенеди. Бяха приятели и понякога тя забравяше, че в душата си той е убиец.

— Не искам да го убиваш.

— Защо?

— По причини, които не мога да ти обясня в момента. Трябва да ми повярваш.

— Искаш да кажеш, по причини, които не желаеш да ми обясниш.

— Разбирай го както щеш, но пак искам да напомня и на двамата — предупреди Кенеди, като посочи последователно Рап и Хърли, — че тук командвам аз. Аз вземам решенията и засега искам Гоулд да остане жив. Ясно ли е?

Рап не беше сигурен, че иска да убие Гоулд. Когато се замислеше за него, за жена си и нероденото си дете, губеше контрол над емоциите. Понякога се ядосваше, че не е убил мръсника, когато имаше възможност. Беше го оставил жив единствено заради паметта на Ана и постепенно се примири с този странен каприз на съдбата. Взел бе това решение с наивната надежда, че наемният убиец ще се откаже от занаята и ще започне да се грижи за семейството си. След като научи, че безотговорният глупак е пропилял шанса си за втори живот, вече започваше да размисля. Кенеди може да му беше началничка, но Гоулд му дължеше живота си. „Когато дойде моментът, аз ще реша дали да живее, или да умре“ — помисли си Рап. Облегна се назад и кръстоса крака.

— Засега нека да бъде твоята.

— Добре. И нещо извън протокола… назначих постоянна охрана за Клаудия и Ана.

— Къде са те?

— В Нова Зеландия.

— Как ги намери?

— С Клаудия поддържахме връзка.

Рап се изненада, но осъзна, че не би трябвало. Кенеди изпипваше всичко до последната подробност.

— На колко е момиченцето?

— Ана е на три.

Фактът, че майката е кръстила момиченцето на покойната му съпруга, смути Рап по непредвидим начин. Бе изгубил месеци, докато издири Гоулд и жена му с абсолютната решимост да убие и двамата, но когато настъпи моментът и той застана пред майката с невръстното момиченце, всичко се преобърна. Сякаш душата на жената се докосна до неговата и го убеди, че така няма да постигне нищо, освен да остави едно дете сираче. За човек, който повече от петнайсет години се занимаваше с убийства на хора, това чувство бе невъобразимо.

— Гоулд е крил от Клаудия, че все още е в занаята — каза Кенеди. — Преструва се, че не му дреме, но вътрешно страшно се бои, че тя ще го напусне, когато научи истината. Това е най-добрият начин да му повлияем.

Рап кимна, но си помисли, че има по-добър начин да влияе на Гоулд. Пистолетът, допрян до главата на глупака, можеше да се окаже много по-убедителен аргумент. Единственият проблем при тази тактика беше това, че започнеше ли веднъж, можеше и да не успее да се овладее.

Орора Хайлендс, Вирджиния, САЩ

Уилсън нямаше съмнения дали е депресиран; той беше абсолютно сигурен, че е в депресия. За първи път в кариерата си сериозно си помисли да пъхне дулото на служебния пистолет в устата си и да сложи край на мъките си. Бързо обаче се отказа; спря го мисълта за кървавата бъркотия, която щеше да остави. Пък и ако оръжието нещо засечеше — което при лошия късмет, който имаше напоследък, беше много вероятно — имаше опасност да остане парализиран, да гледа безпомощно как животът си тече навън и да не може да изрази дори мислите си. Не, реши той, ако ще се самоубива, ще вземе хапчета.

Ферис сигурно бе усетил отчаянието му, защото чрез един от помощниците си го извика на среща на техния ъгъл точно в 22 часа. Сега Уилсън стоеше в антрето и за втора поредна вечер се готвеше да направи нещо, което не харесваше, с куче, което не обичаше особено.

Показа главата си в кабинета и рече на жена си:

— Излизам да разходя Роуз.

Тя го погледна над компютърния монитор.

— Сигурен ли си? Мога и аз да я разходя, ако искаш.

Уилсън не й беше разказал за колосалния си провал този ден. Нямаше да понесе критиките й. Щеше да има прекалено много въпроси. Неотдавна тя го беше уверила, че много го обича, но това не можеше да бъде вярно безусловно. Всеки разговор за днешните събития неминуемо щеше да доведе до онзи момент — тя щеше да го погледне, сякаш вижда през него, и да попита как може директор Милър, човек с репутация на справедлив и честен мъж, да допусне такава крещяща грешка. Щеше да продължи да го разпитва и да го принуди да признае, че никой не е застанал на негова страна. Тогава жена му щеше да изтъкне това като доказателство, че мнозинството е право, а той греши. Уилсън не би издържал такъв разговор, особено днес.