Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Пола нямаше какво да възрази. Приватизирането на научно-аналитичните служби към полицията превърна водещи криминалисти в счетоводители, тъй като им се налагаше да седнат с калкулатора и да изчислят какви анализи позволява бюджетът им. Съдебните заседатели, свикнали да им се представят мнения на експерти, познаваха хода на следствието, и ако не им бъдеха представени някои по-впечатляващи резултати, те започваха да подозират, че експертните анализи не подкрепят хипотезата на обвинението. Макар да не можеше да се каже, че и преди не са били отказвани тестове поради липса на пари, а и не можеше да се твърди, че когато анализите са били правени, това винаги е било достатъчно да удовлетвори съда. След трезва преценка на всичко това, беше трудно да се настоява, че Тони Хил е лукс, който би трябвало да си позволят.

— Ще видя какво мога да открия — каза Пола.

— Това е добре. Защото не храня особени надежди за записите от камерите за наблюдение след толкова време. Този човек е хитър. А ние трябва да бъдем по-хитри, Макинтайър. Трябва да сме по-хитри.

Денят беше абсолютно отвратителен. Колкото и да бе парадоксално, на Карол й бе по-лесно да преживява тези дни, отколкото другите. Смяташе, че тъкмо това е заслужила. Но до тук денят наистина се развиваше ужасно. След неуспялото посещение при Крис предната вечер тя се бе прибрала с колата у дома и незабавно се бе вкопчила в бутилката с водка. Беше се събудила в малките часове от ужасна жажда и главоболие. Изгълта една пинта вода и я повърна незабавно заедно с парацетамола, който беше взела. Беше направила втори опит, като пиеше водата на глътки, и този път успя да не повърне обезболяващото.

Върна се обратно в леглото, където започна да се върти ту на една, ту на друга страна и да ругае, обляна в пот. Накрая прие, че повече няма да се спи, облече работните си дрехи, нахлузи едно ватирано яке и излезе навън с надеждата, че ще се почувства по-добре на студа. Едно по-светло петно в небето на изток разкъсваше мрака достатъчно, за да може да се поразходи, и тя тръгна нагоре по ливадата зад къщата, към дърветата, които очертаваха хребета на хълма.

Не беше лесно да върви нагоре — заради туфите трева и неравната почва имаше опасност да се препъне на всяка крачка. Но Карол вървеше упорито нагоре, задъхана, принуждавайки се да изстрада целия път до върха на хълма. Вместо да бъде възнаградена с гледка на изгрева, зазоряването донесе само студен дъжд и леко разсветляване на сивото небе. Когато слезе обратно от хълма, косата й беше мокра и залепнала за главата, бузите й бяха безчувствени от студа и влагата.

Свари си кафе, но от него получи киселини, а пулсът й се ускори. Работата също не й помогна. Задачите й за този ден бяха скучни и монотонни, не й пречеха да преживява отново и отново ужасния сблъсък с Шинийд. Едно подхлъзване на длетото го заби в меката част на палеца й, който започна да кърви ужасно и спря едва след като тя наплеска една марля с лекарство и му направи превръзка. След това само болеше адски. По някакъв начин тя успя да преживее влачещите се часове на сутринта, без да прибягва до бутилката с водка, но не съумяваше да я пропъди от мислите си.

Най-сетне приключи с разчистването на първата част от пода на полуетажа и опорите й. Беше се натрупало внушително количество дървен материал, който трябваше да извлече навън и да прибави към купчината, която се канеше да запали скоро. Беше тръгнала към вратата с първия наръч в ръце, когато едно неочаквано похлопване я накара да го изпусне с трясък на пода.

Ругаейки под нос, Карол отвори рязко вратата. На прага застана Джордж Никълъс, на лицето му бе изписана смутена усмивка.

— Явно имам таланта да пристигам в неподходящи моменти — каза той и хвърли поглед зад нея към разпилените по пода дърва.

— Подходящите моменти не са чак толкова много — измърмори Карол. Появата му я раздразни, защото я накара да забележи, че дъхът й мирише на водка, косата й е немита, че дори потта й лъха на алкохол. Съзнаваше разпада на личността си и се срамуваше от него. „Но не достатъчно, за да се опитам да променя нещо“, каза си тя.

— Може ли да вляза? — той погледна жалостиво към небето, от което продължаваше да ръми упорит дъждец. Тя отвори по-широко вратата и махна с ръка, подканвайки го да влезе. — А кучето? — той посочи черно-бялото коли, седнало до краката му.

— Здрасти, Джес — каза Карол. — Радвам се да те видя.

Никълъс влезе, щракна с пръсти и кучето го последва, после легна с муцуна между лапите. Очите му следяха Карол.