Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Не ми трябва куче.

Той се ухили широко. Усмивката го подмлади с години. После каза:

— Вие просто не знаете, че ви трябва куче. Те са отлична компания, а и са за предпочитане пред алармена инсталация. Никой не нахлува в къща, от която се чува кучешки лай.

Споменът за това, което се бе случило тук, направи думите му още по-убедителни. Той беше достатъчно разумен да избегне всякакво пряко споменаване.

— Няма ли да се нуждае от дълги разходки?

— Не отричам това — отвърна той, продължавайки да чеше кучето по главата. — Но същото важи и за нас. Проблемът е там, че не го правим. Ето какво, Карол — колитата наистина обичат да тичат. А на цели мили около къщата ви се простират пусти земи. Можете да я пуснете да тича наоколо колкото си иска, защото можете да бъдете сигурна в едно — никога няма да плаши овцете — той й се усмихна. — Защо не й дадете шанс? Вземете я, да кажем, за една седмица. За да видим дали двете ще свикнете една с друга. Без ангажимент. Ако опитът се окаже неуспешен, ще си я прибера и през ум няма да ми мине да ви упреквам.

— Ще я приберете, за да я приспите?

Никълъс потърка хълбока на кучето.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Вижте какво, Карол, наистина нямам никакво намерение да ви принуждавам да вземете кучето против волята си, защото в противен случай бихте се измъчвали от чувство за вина. Това би означавало да се отнесем с Флаш по-непочтено, отколкото да я приспим безболезнено.

— Не разбирам нищо от кучета. Какво ядат, от какво имат нужда — думите й прозвучаха като хленч и я накараха да се презира. — Не съм човекът, който ви трябва.

— Нямат нужда от нищо особено. Донесъл съм леглото й, един чувал кучешка храна и нашийника й. Тя може да спи там с вас — той махна с ръка към затворената врата. — Или пък тук, отвън. Но предпочита да не е сама. Приема и човешка компания в отсъствието на друго куче. Хранете я два пъти дневно, пълнете купичката до три четвърти. Можете да добавите и останки от вашата храна в купичката, но не бива да свикне да яде от ръка, защото ще проси постоянно. Има нужда да потича добре поне веднъж дневно, за предпочитане два пъти. Всичко това ще ви затрудни ли?

— Аз няма да се занимавам вечно с този ремонт — това беше отстъпление, и тя го съзнаваше.

— Но той ще продължи още доста време. Вижте, ще му мислите, когато стигнете дотам. Но ми се струва, че тъкмо сега появата на едно куче в живота ви може да бъде само нещо положително.

— А откъде да знам дали ще се подчинява, като й кажа нещо?

— Опитайте. Повикайте я. Можете поне да опитате, Карол. Какво бихте могли да изгубите?

Мари Мейдър беше доволна от развоя на събитията на новото й работно място. Беше разделила екипа на групи, всяка по дванайсет души, и им даваше кратки, но интензивни брифинги — група по група. Окуражаваше подчинените си да проявяват откровеност. Първата стъпка към постигането на тази цел беше да ги накара да почувстват увереност при контактите си с нея. Трябваше да започнат да вярват, че работят на обща територия, да виждат общ враг в конкуренцията. Стигнеха ли до този етап, можеха да бъдат убедени да приемат всякакви промени в работната практика и нови споразумения. Целта й бе всички да гледат в една посока — това бе начинът да отбележат напредък.

Роб бе присъствал на първите две срещи с групите. Казваше, че иска да види как тя работи, за да е сигурен, че собствената му тактика не влиза в противоречие с общата й стратегия. Мари подозираше, че целта му е по-скоро да зяпа краката й, като се имаше предвид, че през цялото време почти не откъсваше очи от тях и така и не записа нищо в бележника си. Нямаше значение дали го беше спечелила на своя страна с добре оформените си прасци или с компетентността си при работа с персонала — скоро щеше да може изцяло да разчита на него.

Засега хората от екипа като че ли имаха желание да й направят добро впечатление. Това беше хубавата страна на една икономика в депресия. Всеки, който имаше работа, отчаяно се опитваше да я запази. Дори хора с естествената склонност да противоречат независимо от ситуацията, в повечето случаи бяха достатъчно благоразумни да лепнат на лицето си усмивка, за да направят добро впечатление на новия шеф. Всички искаха да са сигурни, че ако новата метла се развърти, те няма да се озоват в лопатата.

Имаше, разбира се, и изключения. Гарет например изобщо не се включи в разговорите, когато дойде ред на неговата група. Беше седял със скръстени ръце, наклонил глава на една страна, на лицето му бе изписано надменно отегчение. Тя се опита да го накара да представи пред групата онова, за което бе намекнал предния ден, но той само изсумтя и отвърна: