Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Лицето му светна, когато видя, че Карол е сама.

— Радвам се да те видя — каза той. — Никога не съм имал проблем да оставам сам, но времето минава бавно, когато нямаш какво да четеш.

— И не разполагаш с компютърни игри — тонът й не беше шеговит, забележката й не можеше да бъде определена като дружелюбна. — Прегледах архива на вестника. Несъмнено справката не е изчерпателна…

— Но все пак почти всяко семейство публикува некролози на починали близки във вестника. Погребалните агенции ги поощряват да го правят, а и така е по-лесно да бъдат уведомени приятели и колеги за подробностите около погребението.

— Освен това „Сентинъл Таймс“ помества и снимки на починалите в онлайн версията си.

Той се усмихна.

— Разбира се. Тъкмо се питах как ще успееш да отсееш блондинките. Бях забравил за снимките. Представи си само колко отвратителна щеше да е задачата ти, ако това се беше случило по-рано — да се обаждаш на опечалените съпрузи и да ги питаш: „Руса ли беше жена ви? Ама естествено руса ли?“

Тя не успя да потисне една крива усмивка. През годините й се беше налагало да задава и груби въпроси, когато това беше единственият начин да се доберат до сведенията, от които имаха нужда. Така че не възразяваше тъкмо срещу този аспект на технологичния напредък.

— И така, открих два некролога и един материал в новините, които като че ли ни вършат работа — тя обърна лаптопа с екрана към него и плъзна фотокопията по масата.

Той прочете всичко, после прочете текстовете повторно, този път по-бавно. Потърка брадичката си, драскането на наболата брада по ръката му се чу ясно. После побутна фотокопията обратно към Карол.

— Няма ли некролог за тази жена?

Тя поклати глава.

— Не можах да намеря. Но нали родителите й живеят в Йорк. Може да са публикували некролог в тамошния вестник.

Тони отвърна мрачно:

— И да има такъв некролог, той ще е изпратен в редакцията от родителите й. А не от съпруга й.

— Защо ми казваш това?

— Струва ми се, че може да е тази жена.

— Защо?

Той премести лаптопа така, че и двамата да виждат екрана.

— Да видим първо тази. Разполагала е с достатъчно свобода, щом е играела редовно дартс в кръчмата. Ако аз съм прав, човекът, когото търсим, е маниак на тема контрол. Никога не би пуснал жена си да излезе от къщата заедно с един куп други жени, за да се среща с хора в негово отсъствие.

— Така си помислих и аз. Ами другият некролог?

— Погледни само какво семейство е имала. Петима братя и сестри и цял футболен отбор от племенници. Сигурно са били близки помежду си. А мъж, който държи толкова на контрола върху жена си, ще иска жертвата му да е изолирана, не заобиколена от роднини.

— Не знаем дали са били близки — възрази Карол.

— Така е, не знаем. Но такова предположение е допустимо. А и да не са били близки, убиецът, когото си представям аз, не би признавал тяхното съществуване. Не би поместил имената им в некролога. Не, Карол — той посочи с пръст фотокопията — проследи този случай. Няма некролог, нито дума от опечаления вдовец.

— Може да е бил прекалено съсипан от скръб.

Тони сви рамене.

— Възможно е. Но погледни тази снимка. Тя е напрегната като струна.

— Има хора, които не обичат да се снимат.

— Но тя позира с децата си. В такъв случай повечето жени са дотолкова погълнати от въпроса как ще излязат на снимката децата им и от усилията да ги накарат да седят мирно, че изобщо престават да мислят за себе си и позата им не е изкуствена. Струва ми се, че тя е тревожна. Бих казал дори, че се страхува. Такова изражение се вижда често по лицата на жертвите на домашно насилие. Измъчва ги постоянен ужас, че може да объркат нещо, да предизвикат гнева, който много лесно може да се излее върху тях.

— А пък на мен ми се струва, че откриваш прекалено много неща в една снимка — съвсем несъзнателно Карол беше възприела едновремешния модел на поведението си спрямо Тони. Тя беше пробният камък за неговите идеи. Той й ги подхвърляше, а тя ги опипваше, оглеждаше ги отвсякъде и решаваше дали са годни за употреба или не.

— Това е една малка част от по-голяма картина, Карол. Коя жена би потеглила с две малки деца чак за Йорк след единайсет вечерта? За да посети родителите си, които със сигурност не са в първа младост и по това време сигурно отдавна са си легнали?

— Тук пише, че искала да избегне натовареното движение.

— Ако искаш да избегнеш натовареното движение, тръгваш в осем, не в единайсет — каза Тони с насмешка. — Ако вземеш децата си и потеглиш с колата в единайсет вечерта, значи се боиш за живота си.