Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Страдбрук Тауър беше последната грешка, която общината бе допуснала през шейсетте години. Пола предполагаше, че тукашните местни власти са били последните в страната, допуснали да се построи гигантски блок с общински жилища. В продължение на десетина години този блок беше обиталище на хора, които нямаше къде другаде да се подслонят, но в началото на осемдесетте общината прекрати опитите да убеждава хората да се нанасят във влажните апартаменти с нападнати от плесен стени. Блокът стоя празен в продължение на няколко години, после някакъв умник от отдел „Жилищно настаняване“ беше осъзнал, че той се намира доста близо до разрастващата се територия на Брадфийлдския университет. Беше сключена сделка и след шестмесечен ремонт апартаментите бяха подслонили стотици студенти.

Сградата продължаваше да дразни местните жители, които смятаха, и не без основание, че апартаментите можеха да бъдат направени обитаеми за тях, вместо за привилегированите издънки на средната класа. Или „разпасаните богати копелета“, както предпочитаха да ги наричат. Затова районът около този блок се беше превърнал в място за церемониално изгаряне на крадени коли. От мястото, на което стоеше, Пола виждаше овъглените останки на три коли. Най-близката до нея беше принадлежала на Бев Макандрю.

Системата за автоматично разпознаване на регистрационни номера беше регистрирала колата малко след два часа следобед, да излиза с висока скорост от паркинга при централната гара на Брадфийлд. Докато бъде уведомена полицията, колата беше прекосила центъра на града и се насочваше към покрайнините му, покрай университета, към Страдбрук Тауър. Службата по контрол на движението изпрати там спешно намиращата се най-близо кола на Пътна полиция, и полицаите пристигнаха навреме, за да видят как две момчета с нахлупени на главите качулки изскачат от колата, хвърлят в нея запалителни бомби и побягват.

Пламъци изпълниха колата, и още преди ченгетата от Пътна полиция да са успели да освободят малкия си пожарогасител от скобите, тя се взриви с нисък тътен. Тук това се случваше толкова често, че нито един от обитателите на блока не излезе на балкона, за да види какво става.

— И всички следи, които можеха да ни послужат като доказателство, отидоха по дяволите — отбеляза Фийлдинг. — Малки гадини.

— Само че това не е дело на Тони Хил — изтъкна Пола.

— Не можем да бъдем сигурни — смръщи се Фийлдинг. — Не знаем какво е предприела Карол Джордан.

Пола прикри с усилие презрението си.

— Карол никога не би унищожила веществени доказателства — каза тя. — Това би означавало да предаде всичко, в което е вярвала някога.

— А нима работата за Бронуен Скот не е такова предателство? Спиш ли с кучета, ще те хапят бълхи — Фийлдинг се обърна рязко и тръгна към хората от Пътна полиция, които я гледаха смутено. — Открийте кои са тези гамени — каза тя. — Искам да разбера защо са решили да откраднат тъкмо тази кола.

Карол все още не беше привикнала към мисълта, че трябва да носи посетителски пропуск, когато влезеше в полицейски участък. Струваше й се нередно да се разписва, когато пристигна на Скенфрит Стрийт, да трябва да чака, докато се появи никой, за да я въведе оттатък преградата в приемната, да няма право да отива другаде, освен на местата, където я водеха. Поне бе проявила достатъчно здрав разум да се обади в офиса на Бронуен Скот, откъдето направиха необходимото да улеснят самостоятелното й посещение при арестанта. Тя предположи, че по този начин си е спестила доста унижения.

Докато чакаше в тясната, задушна стаичка, където бяха и предната вечер, Карол включи лаптопа си и отвори данните за жените, на които се бе спряла при прегледа на некролози и статии за смърт при злополуки. Тя извади фотокопията на статиите и ги остави до лаптопа. После започна да барабани беззвучно с върховете на пръстите си по металната повърхност на масата. Осъзнала какво прави, тя спря, ядосана на себе си. Нямаше нужда, нямаше причина и основание да нервничи. Каквото и да беше миналото им, за нея и Тони нямаше бъдеще. Заела се бе с това просто за да не допусне Пола да бъде замесена в грешка на правосъдието, която можеше да разруши кариерата й. Причината не беше Тони. И сега трябваше да бъде делова и да работи експедитивно, вместо да трепери като тийнейджър.

Вратата се отвори и Тони влезе в стаята. Както ставаше с всички арестанти, задържани в полицейски участъци, беше започнал да губи външния вид на порядъчен човек. Косата му беше разчорлена и несресана. Брадата му беше набола — тъмна, със сребристи петна тук-там, което кой знае защо й се стори трогателно. „Вече не е млад“, каза си тя и почувства как тъга прободе сърцето й. Защото това означаваше, че и нейната младост си е отишла. Дрехите му бяха смачкани и раздърпани, вече имаше доста по-престъпен вид от този на средностатистически гражданин.