Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Имам разрешението на доктор Хил. Той има право на достъп до онези части от архива, които са свързани с него.

Харт се озърна демонстративно.

— Не виждам доктор Хил тук наоколо.

— С писмото си той упълномощава госпожа Джордан, която виждате тук, да получи достъп до информацията от негово име.

— Той няма право да постъпва така. Данните са защитени.

Маги поклати глава.

— Заличила съм всичко, което може да помогне за идентифицирането на пациенти или други членове на персонала.

— Нямам намерение да допусна части от архива ни да напуснат болницата, без значение дали са редактирани или не. Както знаете, тя вече не работи в полицията. Влязла е, представяйки фалшиви данни.

— Нищо подобно, тя ми каза, че не работи в полицията.

По лицето на Харт плъзна крокодилска усмивка.

— Но не го е казала на охраната, нито на служителките на регистратурата. Използвала е полицейска карта, за да мине покрай охраната.

Карол сви рамене.

— Те искаха документ със снимка, а аз разполагах само с този. Не съм казвала, че служа в полицията.

По бузите му избиха две алени ленти, все едно че някое дете бе драскало по лицето му с червило.

— Не се опитвайте да ме заблудите с вашите увъртания, госпожо Джордан. Искам да напуснете незабавно болницата — той се беше съсредоточил изцяло върху нея, но Карол забеляза, че зад гърба му пръстите на Маги се плъзгат крадешком по клавиатурата.

— Няма да си тръгна без това, за което съм дошла. Никой не може да ми оспори правото да взема тези данни. Можем да получим съдебно разрешение без никакъв проблем — Карол нямаше намерение да се предаде без съпротива.

— Вземете го и елате — той отвори вратата. — Маги, би ли изпратила госпожа Джордан?

— Няма смисъл да се създава суматоха — каза Маги, побутна Карол по лакътя и я насочи към вратата. Харт ги проследи с поглед, докато излязоха, и когато Маги отвори първата от заключените врати, той се обърна и тръгна в обратната посока. Маги се ухили доволно. — Така и предполагах. Не би тръгнал да ви изпрати до външната врата, това е работа за нискоквалифициран персонал и под достойнството му. У него няма и следа от добросърдечие и душевно благородство. Чудя се как Тони го търпи. Всъщност, питам се как го търпя и аз.

Докато говореше, тя вървеше пред Карол, в посока към регистратурата. Но точно преди да излязат във фоайето, тя зави рязко и влезе в някакъв кабинет. Вътре седеше млад мъж с престилка на човек от персонала, и работеше върху някаква таблица. Той вдигна очи от нея, когато двете влязоха, и се ухили.

— Дължиш ми едно питие.

После се приведе над бюрото и извади няколко листа от принтера.

— Благодаря, Стивън — Маги взе разпечатките и ги даде на Карол. — Заповядайте. Приберете ги, за да не ги видят онези доноснички от регистратурата. Сега вече наистина трябва да си вървите, Карол.

— Благодаря. Това беше добър ход — допълни Карол, когато последва Маги в коридора. — Останах с впечатлението, че сте го правили и преди.

— Ние тук се грижим един за друг — отвърна Маги. — Ейдън се интересува единствено от себе си. Предайте на Тони да се държи.

Докато излизаше, Карол не забрави да погледне гневно жената на регистратурата. В противен случай можеше да събуди подозрение. Тя не погледна разпечатката, преди да се убеди, че и охраната на портала вече не може да я види. После зави по първия срещнат коларски път в гората, и започна да чете. Не беше лесно да се ориентира в редактираните записки, но когато сравни датите с дните, когато Надя Вилкова бе посещавала „Брадфийлд Мур“, поне едно нещо се изясни.

Тони бе потърсил помощ за спиране на кръвотечение от носа в ден, когато и Надя Вилкова е била в болницата.

— Прекрасно — каза Карол и целуна хартията. Намерен беше идеалният начин да се отхвърли първото доказателство, уличаващо Тони.

Отсъствието на шефовете не означаваше, че служителите в „Телит Комюникейшънс“ могат да гледат през пръсти на работата си. Те знаеха, че компютрите им регистрират всяка подробност от работния им ден. Преброени бяха ударите по клавишите, отчиташе се времетраенето на телефонните им разговори, отбелязваха се и се проследяваха периодите, през които не правеха нито едното, нито другото. Служителите тук бяха дотолкова погълнати от работата си, че почти не забелязваха какво се случва около тях. Затова и бяха минали двайсет минути, откакто Роб Морисън беше в кабинета си, когато Гарет Тейлър се появи на вратата.