Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Болницата разполагаше с обширен парк, и след като мина покрай охраната на входа и паркира доста далеч от сградите, Карол сложи каишката на Флаш и я пусна да излезе от „Лендроувър“-а. Небето беше сиво, натежало от обещанието за дъжд, но засега можеше да се говори само за обещание. Тя тръгна по алеята за коли, срещу силния вятър, който брулеше лицето й, и когато се убеди, че наоколо няма никой, пусна кучето да потича. Също както и предната нощ, Флаш заснова из парка, но непрекъснато се връщаше към господарката си, без тя да я повика, а после хукваше отново по зигзагообразния си маршрут. Карол я остави да потича четвърт час, после я прибра отново в колата и я остави с пълна купа вода и шепа лакомства.

Докато стигне до централния вход, няколко дъждовни капки вече паднаха върху нея.

— Съвсем навреме — измърмори тя, докато отваряше вратата. Приемната беше боядисана в обичайните за такива институции бежово и сиво, но някой бе вложил малко повече усилия и въображение, за да придаде привлекателност на помещението. По стените имаше хубави снимки на планински пейзажи, излъчващи покой, имаше и различни стайни растения в две големи, сини, гледжосани саксии. Карол отбеляза, че, разбира се, саксиите бяха прекалено тежки, за да може някой да ги вдигне и да ги хвърли. В единия край на помещението имаше вход без врата, откъдето се влизаше в чакалня — там посетителите можеха да изчакат данните им да бъдат въведени в компютъра, за да им бъде позволено да се видят с някой от пациентите. Зад стъклената преграда на регистратурата една жена говореше по телефона, друга седеше пред компютър.

Карол стоеше търпеливо в очакване някоя от тях да прекъсне заниманието си и да й обърне внимание. Минаха няколко минути, но в крайна сметка жената, която говореше по телефона, приключи с разговора и отвори плъзгащия се стъклен панел.

— Посетители се допускат чак следобед — каза тя, но тонът й беше любезен. — Трябваше да ви предупредят на входа.

— Не съм посетител — Карол извади старата си полицейска карта, която й бе осигурила достъпа до болницата, и я показа на жените. — Искам да говоря с Маги Спенс.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Можете ли да ми кажете какъв е поводът?

— Въпросът е поверителен.

Жената пред компютъра вдигна глава, когато чу последната дума, като куче, надушила следа. Тя се смръщи за миг, после лицето й се проясни.

— Виждала съм ви с доктор Хил — каза тя усмихнато. — Моли, тази дама работи с доктор Хил, когато той съставя психологически профили на престъпници.

Моли се усмихна едва-едва.

— Ще проверя дали госпожа Спенс може да ви отдели време — тя плъзна обратно панела и отново се зае с телефона. Проведе кратък разговор, поглеждайки един-два пъти към Карол, после остави слушалката и плъзна стъклото встрани. — Сега ще дойде — тя извади клипборд и го подаде на Карол заедно с химикалка. — Бихте ли се подписали тук?

Карол приключи с формалностите и тъкмо закачаше посетителския пропуск на сакото си, когато тежката врата до регистратурата се отвори и от там се появи една жена. Маги Смит, в средата или към края на петдесетте, създаваше впечатление за жена, която поставя удобството на първо място. Носеше свободен панталон в защитен цвят, развлечена синя тениска и пъстра, ръчно плетена жилетка. Очила с червени рамки бяха кацнали на носа й, който не би изглеждал неуместно и на лицето на дядо Коледа. Пълното й лице бе прорязано с издайнически бръчици — като че ли по-скоро от смях, отколкото от мръщене. Когато видя Карол, тя незабавно се усмихна.

— Здравейте, аз съм Маги Спенс. Разбрах, че искате да говорите с мен? — тя протегна ръка и топлите й пръсти стиснаха ръката на Карол.

— Аз съм Карол Джордан — каза тя. — Благодаря, че се съгласихте да се видим. Има ли къде да поговорим?

Маги хвърли поглед към чакалнята за посетители.

— Моли каза, че въпросът е от поверително естество — нали? — Карол кимна. — В такъв случай тук мястото е прекалено публично. Елате, можем да поговорим в кабинета ми.

Карол тръгна след Маги, която отваряше с картата си поредица заключени врати, водейки я по къси коридори, докато стигнаха до една спретната малка стая с изглед към парка и далечните хълмове. Очевидно на персонала бе дадена възможност да се наслаждава на дивото величие на природата. Кабинетът на Маги беше претъпкан с книги, папки и отделни листове хартия, но в него, за разлика от кабинета на Тони, всичко бе подредено на спретнати купчини. Единственото пространство на една от стените, непокрито с етажерки, бе украсено с пъстър тъкан гоблен, на който се виждаше импресионистично изображение на планински пейзаж. Маги посочи стол на Карол и седна зад подреденото бюро.