Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Това звучи добре.

Скот вдигна ръка с изпъната длан и я позавъртя в китката.

— И да, и не. Оневиняването е по-публично, но лошото е, че така медиите и виртуалното пространство ще имат на разположение пълния двайсет и четиричасов новинарски цикъл, за да ви разкъсат на парчета.

— Доколкото разбирам, те ще ме разкъсат така или иначе, така че колкото повече публичност се даде на освобождаването ми, толкова по-добре, не е ли така? Или предполагате, че няма да ме пуснат?

Скот изкриви неуверено уста.

— Бих била много учудена, ако застанат зад Фийлдинг в този случай, след като така наречените й доказателства бъдат отхвърлени.

Преди Тони да успее да отговори, вратата се отвори с трясък. На прага застана Фийлдинг — в дребната й фигурка напираше едва овладяна ярост. Устните й бяха стиснати, очите — присвити, а ръцете — свити в юмруци.

— Трябва да разменим няколко думи, госпожо Скот — каза тя. Това очевидно не беше молба.

Скот не се разбърза, дори спря до Тони и стисна окуражително рамото му.

— Веднага се връщам.

Тя едва бе успяла да затвори вратата зад себе си, когато Фийлдинг пристъпи към нея, нарушавайки границите на личното й пространство, и изсъска:

— Какво си въобразявате, че разигравате тук?

Днес в акцента на Фийлдинг очарованието бе отстъпило място на грубата заплаха. Който я чуеше, надали щеше да изпита желание да посети Шотландия.

Скот се усмихна сладко и хвърли поглед над рамото на Фийлдинг, към мястото, където стоеше Пола, смръщена от безпокойство, и явно изпълнена с желание да се слее със стената. Скот я поздрави с кимване, после демонстративно изгледа Фийлдинг от горе на долу.

— Налага се да ми обясните по-точно какво имате предвид, главен инспектор Фийлдинг.

— Отлично знаете какво имам предвид, госпожо. Това, че сте довели тук Карол Джордан, за да се види с клиента ви, под предлог, че стажува при вас. Вие за пълна глупачка ли ме мислите?

Скот я изгледа развеселено и снизходително.

— Не разбирам защо сте толкова разстроена. Карол вече не служи в полицията. Има пълното право да избира път за ново професионално развитие. Обърна се към мен с молбата да ме съпровожда по време на срещите ми, за да прецени дали адвокатската кариера я привлича. Приех думите й за чиста монета и не съм предполагала, че тя се опитва да получи достъп до офиса ми във ваш интерес.

— В мой интерес? — Фийлдинг като че ли всеки момент щеше да експлодира.

— Това не би било първият случай, когато ваши колеги се стремят да подкопаят опитите ми да осигуря на клиентите си възможно най-добрата защита.

— Това твърдение е възмутително — Фийлдинг заекна от яд.

— Не по-възмутително от вашия опит да припишете на мен и Карол неприемливи мотиви.

— Е, защо тогава е дошла, ако не за да провали операцията ми?

— А как би могла да стори подобно нещо? Да не искате да намекнете, че ваши служители са съобщавали зад гърба ви неща, които и без това по закон трябва да разкриете пред защитата? И всичко това поради някаква неуместна лоялност към пенсиониран колега? Сигурно е потискащо да нямате доверие на хората, с които работите, главен инспектор Фийлдинг.

Скот се обърна и постави ръка върху дръжката на вратата.

— Вярвам на хората си — Фийлдинг изплю думите, насочени като остри мънички стрели към сърцето на Скот.

— Чудесно. Да започнем тогава нашия разпит, който ще премине под знака на фразата „без коментар“. А може би ще получа и сведения за доказателствата, свързани с пръстовия отпечатък?

„Последната дума и последната усмивка остават за защитата“, каза си Скот и се понесе обратно, за да се присъедини към клиента си.

Болницата „Брадфийлд Мур“ беше кацнала на склона на един хълм в северозападната част на града, там където под държаната зеленина отстъпваше пред диворастящата растителност из пустите земи наоколо. Сградите бяха разположени така, че гледаха надолу, към дърветата, покривите, моравите, подрязаните храсти и лехите, а не към полегналата трева и разкривените от вятъра дървета, израсли нагоре по торфищата. Веднъж Тони бе описал тази картина като викторианска метафора, насочена към пациентите в болницата.

— От тях се очаква да загърбят джунглата на лудостта и да станат част от обществото, което живее в ред и съгласие долу — беше казал той.

„Типично за Тони“, каза си тя, после се подразни от себе си, задето се възхищаваше на богатството на неговите възприятия за света. А сега той бе косвено обвинен в лудост и тя бе тази, която трябваше да го върне към обичайния начин на живот.