Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Тони отново стана и започна да обикаля стаята, плъзгайки пръсти по стената, докато вървеше.

— Ти си местен. И двете ти жертви са от Брадфийлд. Струва ми се, че ги подбираш произволно. Виждаш някоя на улицата или в автобуса, решаваш, че е подходяща на вид, и я проследяваш, за да се убедиш, че ще ти свърши работа. Отвлече и уби Бев много скоро след Надя, което ме кара да се питам дали си нямаш малък списък с подходящи кандидатки.

Вероятно живееш в къща с гараж или малък частен паркинг. Откарваш колите им някъде, а после се връщаш, за да прибереш своята. После се отърваваш от техните. Трябва да разберем какво става с тези коли. Подпалваш ли ги? Или може би ги оставяш с фалшиви номера на места, предвидени за дългосрочно паркиране? Какво правиш с тях?

— Освен това ти трябва да имаш начин да ги укриваш. Да ги държиш като затворнички, без опасност да бъдат видени или чути. Да не се стига дотам, че любопитни съседи да се питат какви са тези викове и писъци.

Тони беше принуден да признае, че това е недостатъчно. Но все пак бе положил някакво начало с ограничения наличен материал. Започваше да си изяснява що за човек беше този убиец. И ако предположението му за преносимия комплект за анестезия се окажеше основателно, то можеше да послужи на Пола като полезна следа.

Той се отпусна на ръба на леглото, усещайки как адреналинът най-сетне се отлива, оставяйки го уморен и изчерпан. Но отчаянието вече го нямаше. Карол може и все още да не го съзнаваше, но появата й на Скенфрит Стрийт бе дала сигнал за разполагане на кесоните. Сега вече можеше да започне истинската работа по възстановяването на колоните, върху които щеше да почива наново изграденият между тях мост.

За първи път от месеци насам той наистина вярваше, че това е възможно.

Марко щеше да я спаси. Мари не спираше да си повтаря тези думи като вълшебно заклинание. Марко щеше да я спаси. Тя изхлипа и се размести. Колкото и да се опитваше да се размърда, все някоя част на тялото й протестираше. Как беше възможно да причиниш на познат човек това, което й бе причинил той? Тя не беше някаква непозната, която да е отмъкнал от улицата. Беше личност, с име и място в неговия свят. Случилото се изглеждаше необяснимо в света на Мари, където животът беше приятен и поведението на хората беше предсказуемо и конвенционално. Тя не беше глупава. Знаеше, че има много хора, които живеят хаотично и постъпките им са нелогични, а често включват и насилие. Но до днес бе вярвала, че такива хора се намират на безопасно разстояние от спретнато очертаните граници на нейния живот.

След случилото се за нея нищо вече нямаше да бъде същото. Когато Марко успееше да я спаси от този ад, тя вече щеше да вижда света с други очи. Сега той сигурно се обаждаше в полицията. Щяха да я търсят. В наши дни имаше какви ли не начини за проследяване на хора. Навсякъде имаше камери. Щяха да разговарят с колегите й, с хората, които се качваха всяка сутрин и вечер по едно и също време в трамвая с нея. С продавачите в магазинчето за вестници. Все някой трябваше да е видял нещо. Или пък той, този побъркан човек, нямаше да издържи. Щеше да се издаде по някакъв начин, дори без да го съзнава. И тогава щяха да го заловят.

Не искаше да мисли за онова, което й беше причинил. За това как й бе удрял плесници и как я бе влачил по циментовия под, раздирайки болезнено кожата на крака й от бедрото до коляното. За ритниците и юмруците, с които я бе обсипал, когато тя се опита да му обясни кротко, че няма никаква представа как се приготвя стек, защото готвачът в семейството беше Марко. Той първо се бе изсмял недоверчиво, а после бе връхлетял като луд върху нея, удряйки я с ръце и крака.

Но тя нямаше да мисли за това сега. Щеше да се вкопчи в надеждите си. Марко щеше да я спаси. Той нямаше да се успокои, докато тя не се прибереше у дома. И нямаше да има нужда да му казва за онова, което се случи след побоя. Той нямаше да я разпитва за подробности. Никога нямаше да й се наложи да преживее повторно този ужас. Болката, унижението, нещата, които на Марко и през ум не му бе минавало да иска от нея — щеше да се принуди да ги забрави. Щеше да се държи като силна личност, защото беше такава. Не беше това, в което този звяр се опитваше да я превърне. Тя беше Мари Мейдър, съпругата на Марко. Който щеше да я спаси.

От разранените й устни се изтръгна стенание. Трябваше да бъде силна. Не биваше да се предава. Трябваше да бъде жената, която Марко обичаше. Трябваше да бъде достойна за него. Защото Марко щеше да я спаси.