Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Още не съм се ориентирала напълно на новото място, но бих казала, че си права. Ако искаме да измъкнем Тони от ареста, преди тя да е повдигнала обвинение срещу него, се налага да намерим по-убедителен заподозрян.

Карол се приведе напред, опряла длани на масата, напрегната и съсредоточена.

— Тони е развил една теория въз основа на начина, по който убиецът се отнася с жертвите си — тя погледна Пола. — Нали знаеш налудничавата идея на Фийлдинг, че Тони избива жени, които приличат на мен, защото съм се разделила с него? Е, Тони предполага, че той не убива жертвите си, защото приличат на мен. По-скоро обяснението е, че ние — тоест аз и двете му жертви приличаме на жената, която той иска да убие в действителност.

— А какво го възпира да убие жената, която иска да убие в действителност? — Стейси потупваше полека с връхчетата на пръстите си по лаптопа — оживена и заинтригувана сега, когато вече й се предлагаше нещо ново, в което да забие зъбите си.

— Тони смята, че тя е успяла да го лиши от тази възможност.

— Причината може да е самоубийство, злополука, такива неща.

— Но е възможно тя вече да е мъртва. И да е умряла съвсем наскоро. Той смята, че ако открием нея, ще открием и убиеца.

Пола стана рязко и запали една ароматизирана свещ, която незабавно изпълни въздуха с празничното ухание на канела и червени боровинки. После извади цигара от пакета и я запали от пламъка на свещта.

— Дявол да го вземе — каза тя, след като вдиша дълбоко дима. — И как предлага да го направим?

Карол направи гримаса.

— Не успя да стигне до там.

— Много изненадващо.

Стейси се намръщи.

— Това е интересно предизвикателство. Надали можем да въведем „мъртва руса жена Брадфийлд“ в „Гугъл“ и да очакваме някакъв полезен резултат.

— Най-вероятно няма да излезе нищо, освен някой и друг тъп виц за блондинки — въздъхна Пола. — А това не ни помага по никакъв начин.

— Казах си, че може да се поровя из архивите на вестник „Сентинъл Таймс“. Имам предвид старите хартиени броеве, не онлайн версията — каза Карол. — Мисля, че продължават да ги съхраняват в централната библиотека.

— Ако поддържането им не е отпаднало покрай някоя инициатива на местната община за съкращаване на бюджета — отбеляза потиснато Пола.

— Сведенията там не могат да се нарекат изчерпателни — подчерта Стейси.

— Може и така да е, но в повечето фирми за траурни услуги предлагат съобщение във вестника като част от обслужването, и доста хора все още се възползват от това — отвърна Карол. — Това е най-доброто, което можем да направим.

— А аз ще се опитам да убедя Фийлдинг да не повдига обвинение на Тони още сутринта — Пола се прозя широко и разкърши рамене. — Съжалявам, момичета, но трябва да си лягам.

Карол стана.

— Блазе ти. На мен ми предстои да шофирам четиридесет минути, преди да стигна до леглото си.

— Имаме един диван, който става за спане — каза Пола. — Напоследък къщата се е превърнала в неофициален приют за безпризорни и самотници.

Карол се усмихна и поклати глава.

— Благодаря, но трябва да се прибера заради кучето. Аз съм новак в тази игра. Нямам представа колко дълго можеш да ги оставяш сами, без да пощръклеят.

— Къде я остави?

— В основното помещение на къщата. Не може да направи нищо друго, освен да дъвче магаретата за рязане на дърва и треските по пода.

— Толкова по-добре, предполагам.

— Ще я взема със себе си утре. Ще може да спи в „Лендроувър“-а, а по обяд ще я изведа на разходка.

— Сигурна ли си, че имаш право да я оставяш така? — попита угрижено Стейси.

— Не виждам защо не. Времето не може да се нарече топло, и, разбира се, ще оставя един от прозорците полуотворен. И ще я извеждам винаги, когато имам възможност.

Пола се изправи с усилие на крака.

— Всичко ще е наред. Радвам се, че дойде, Карол. Тони има нужда да бъдеш на негова страна.

Спокойното, дружелюбно изражение на Карол незабавно изчезна, раменете й се напрегнаха.

— Не съм на негова страна. Аз съм на страната на правосъдието, това е всичко. И когато си свърша работата тук, ще се върна към своя живот. Приключих с него, Пола. Приключих с Тони.

Ден двайсет и седми

Беше вбесяващо. Защо жените бяха толкова глупави? Не е необходимо да си Айнщайн, за да прецениш, че ако съпругът ти е мъртъв, най-добре ще е да се представиш добре пред мъжа, склонен да заеме мястото му. Но тази мисъл като че ли не проникваше в дървената й глава. Беше я оставил на спокойствие през нощта, за да има време да пропъди мислите за Марко и да се адаптира към новата действителност, но му стана ясно, че е можел и да не си дава този труд.