Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Торин не изглеждаше убеден.

— Иска ми се баща ми да си е у дома — той се засмя треперливо. — Само да ме чуе човек — четиринайсетгодишен, а хленча за татко като малко дете.

— Естествено е да имаш нужда от баща си. Няма значение на каква възраст си — загубиш ли родител, имаш нужда някой, който те обича да се погрижи за теб. Съжалявам, че баща ти не може да дойде, но ние ще направим всичко по силите си за теб, Торин. Не крий чувствата си. Въпросът какво ще си помислим за теб не бива да те измъчва — защото ние мислим, че си чудесно момче.

И в този момент раменете му се затресоха от хлипове, дълбоки, задъхани ридания, които изпълниха всичко наоколо с болката му. Пола стана и го притисна към себе си — не знаеше какво друго може да направи. Имаше чувството, че прегръща извънземно — докосването на тялото му, слабият момчешки мирис на кожата му, начинът, по който тръпките на скръбта му преминаваха в собствените й гърди, всичко това беше напълно ново за нея. Досега бе предполагала, че най-доброто, което може да направи за Торин, е да открие убиеца на майка му. Сега започна да разбира, че този случай ще постави пред нея много по-високи изисквания.

И тогава телефонът й иззвъня.

Сънят бе отлетял далече от Тони. Самото пребиваване в една стая с Карол беше върнало цялото му същество към живот. Беше си представял толкова различни сценарии, според които бремето на скръбта и загубата разрушаваха личността на Карол, че облекчението да я види във видимо добро състояние го изпълваше с оживление, независимо от факта, че беше затворен в тази миризлива килия, без преки изгледи да излезе от нея като свободен човек.

Прехвърли наум списъка на всичко, което бе отбелязал. Тя винаги бе успявала да измами времето, винаги бе изглеждала по-млада от годините си, но сега вече миналото й бе започнало да взема своето. В неговите очи тя беше все така привлекателна, но цветущата й свежест бе започнала да избледнява, отстъпвайки място на външен вид, който разказваше по-мрачна история. Но поне изглежда спеше добре. Тъмните сенки, появяващи се редовно под сиво-сините й очи, когато тя будуваше през по-голямата част от нощта, търсейки разрешение на сериозни престъпления, вече ги нямаше, но в погледа й все така се таеше умора.

Карол никога не бе робувала на суетата, но онзи елемент от външния й вид, на който тя винаги отделяше внимание, беше косата. Естествено руса и гъста, тя винаги изглеждаше небрежно поразчорлена, но веднъж Карол бе обяснила на Тони, че се изискват доста умения, за да се постигне този естествен ефект. Който и да я подстригваше сега, явно не разполагаше с такива умения, и косата й изглеждаше просто несресана. А и сребристите нишки, които тя бе прикривала с умело подбрана боя за коса, сега бяха ясно видими и бяха променили оттенъка — докато преди косата й беше с цвета на светъл пчелен мед, сега беше по-скоро пепеляворуса. Промените, които забеляза, говореха много на Тони. Карол беше изгубила способността да се гордее със себе си. Вече не придаваше никаква стойност на това, което беше и което вършеше.

А какво вършеше тя в действителност? Във фигурата й също имаше някои по-трудно забележими промени. Раменете й сякаш бяха станали по-широки, нямаше излишни тлъстини около талията. Беше свалила турския сребърен пръстен от дванайсет преплетени халки, който носеше обикновено, по ръцете й имаше следи от тежък физически труд, а при това тъкмо тя винаги бе настоявала да се повика майстор, когато имаше да се поправи нещо в къщата.

Доколкото той можеше да прецени, тя надали знаеше за какво служи отвертката. Каквато и дейност да бе избрала като своеобразна терапия, за да я отклонява от мислите за случилото се, тя бе излязла доста извън границите на предишната си зона на комфорт.

А ето че сега той, също озовал се доста извън границите на собствената си зона на комфорта, бе си възвърнал изцяло спокойствието поради появата на жената, която бе непреклонна в желанието си да не дава пукната пара за него. Самото й присъствие му вдъхваше надежда. И сега, когато вече наистина искрено се надяваше, му беше възможно да погледне открито безнадеждното положение, в което се бе озовал по-рано. Запита се какво ли символизира в очите на Алекс Фийлдинг, за да произнесе тя така бързо и уверено присъдата си над него. Дали това се дължеше само на предчувствието, че подобна сензация би й донесла слава? На стремежа арестът и бързото осъждане на арестувания да заемат първите страници във вестниците? Според него беше необходимо да се положи сериозно усилие, за да се повярва, че той е способен на такива престъпления. В края на краищата, той работеше от години като консултант на полицията в Брадфийлд. Имаха му доверие, че няма да наруши забраната за разгласа и ще осигури профили, на които криминалистите ще могат да разчитат. Беше му ясно, че немалко висши полицейски служители го имаха за, меко казано, странен, но доколкото му беше известно, никой не смяташе, че може да убие. А след като Фийлдинг бе преминала в атака по този начин, тя трябва да бе уверена в подкрепа от горните етажи.